В предишни постове разгледах фундаменталните и технологичните причини за ограничаване на онлайн рекламата. В завършващия пост от серията ще представя и съображенията, свързани с онлайн поверителността, допринасящи за такова решение. Разглежданите примери се базират на рекламните услуги на Google, доколкото от години са доминиращи. Същевременно, редица други известни и неизвестни рекламни платформи имат сходни, а понякога и по-агресивни подходи за събиране и обработване на лична информация.

Обичайно, събираните данни се обясняват с възможността да се представят “релевантни” / “подходящи за вас” реклами. Презумпцията е, че ако ни бъдат показани ‘интересни’ / ‘заинтригуващи ни’ / ‘допадащи ни’ реклами – има по-голяма вероятност да им обърнем внимание. В резултат – и да посетим рекламирания сайт / купим съответния продукт или услуга. Съответно, за да бъдат рекламите ‘като за нас’ – предоставящите рекламите имат нужда да знаят повече ‘за нас’. За целта те събират явни и не-толкова-явни данни. Сред явните са: използваният браузър / програма; използваната операционна система; времето и датата на разглеждане на страницата; и търсените думи или фрази. Сред не-толкова-явните са:
# уникален идентификатор /ID/ – за конкретния браузър, който използвате на конкретната машина;
# IP-адрес;
# посочена ли е рекламата с мишката;
# прави ли нещо потребителя на страницата, на която е представена рекламата – напр. натискал ли е линкове / попълвал ли е форми / маркирал ли е текст, etc.;
# други страници, които са посещавани.

Описаните видове данни се събират, независимо дали сте влезли в google профила си (ако имате такъв). Ако сте влезли в него – те се асоциират с него.

Aко позволявате реклами на Android смартфон, типично събираната информация включва и:
# телефонния ви номер;
# IMEI-номера на смартфона;
# google профила ви – съответно и името и възрастта ви;
# местоположение – дори и да сме изключили GPS-a -на база свързани / близки wi-fi точки за достъп; клетки на мобилния оператор; или като споделена информация от други инсталирани програми и приложения.

Лично за мен, “безплатните” услуги, които заслужават подобна информация, се броят на пръсти. Още повече, ако тя ще бъде ‘споделяна с партньори’. Това е и причина да се абонирам / заплащам за услуги / приложения, които ценя и ползвам регулярно, и да блокирам рекламите при мнозинството други. Надявам се и вие да преосмислите за вас кои са тези приложения или услуги, които си заслужават приемането на рекламите в тях.

В предишен пост представих фундаменталните причини за ограничаване на онлайн рекламите. Да разгледаме и някои от технологичните основания за такова решение. Условно, те могат да бъдат разделени на две групи – свързани с изразходването на ресурси и свързани с онлайн поверителността ни. Днес ще опиша технологичните причини за ограничаване на онлайн рекламите във връзка с разхода на ресурси.

# екранна площ Първата технологична причина за ограничаване на онлайн рекламите е екранното пространство, което заемат. Понастоящем редица ‘големи’ сайтове предоставят поне 20% от площта на всяка страница за реклами / спонсорирано съдържание. Това намалява мястото за ‘органичното’ съдържание и води до необходимост от по-често скролиране / click-ане за ‘следващата част’. Особено на “малки” екрани – до 6″ – каквито са огромната част от смартфоните – в резултат се затруднява усвояването на цялото съдържание.

# време за зареждане на сайта Втора технологична причина за ограничаване на онлайн рекламите е увеличаването на времето, което е необходимо за да се зареди дадената страница. Колкото повече елементи има на нея – от текстови, през статични и анимирани изображения до видео съдържание – толкова повече време е необходимо, за да се визуализират те и да се ‘зареди’ напълно дадения сайт. Въпреки преобладаващо ‘бързия’ нет достъп в последните години – това на моменти може осезаемо да забави достъпа до ‘същественото’ съдържание на посещавания сайт. Типичен пример при работа с мобилно устройство е ограничаването в скоростта на интернет достъп след изразходване на обема трафик данни на ‘максимална’ скорост или в  райони със ‘слабо’ покритие, когато времето за зареждане на даден сайт може да се увеличи неколкократно при наличието на “спонсорирано” видео-съдържание.

# CPU & памет & батерия Следващата технологична причина за ограничаване на онлайн рекламите е натоварването на процесора & паметта – съответно и на батерията – за “свалянето” и показването на рекламите, най-вече на мобилни устройства. Изследване от 2012 показва, че 15 – 45% от енергийната консумация на популярни приложения за смартфони като Facebook, AngryBirds, вградения браузър на Android устройства и др. е за представянето на рекламите. В най-драстичните случаи до 3/4 от енергийната консумация на някои  ‘безплатни’ приложения се използва за споделяне на потребителска информация, проследяване дейността на потребителя и ‘сваляне’ на рекламите. Това води до значимо натоварване на батерията на използваното мобилно устройство и в резултат – намаляване на времето за неговото ползване.

# трафик на данни При използването на интернет достъп през мобилно устройство, съществена причина за ограничаването на онлайн рекламите е и изразходваният трафик на данни. Сходно с времето за зареждане и натоварването на процесора, паметта и батерията, ‘свалянето’ и представянето на рекламните компоненти изразходва ресурс, който е относително ограничен на мобилните устройства. Особено когато ползваме приложение, за чиято функционалност мрежовия достъп / онлайн свързаността не е от определящо значение – напр. мнозинството игри или приложения за персонализиране – използването на трафик на данни през мрежата на мобилния оператор би било неоправдано. Изследване от 2015 демонстрира как  рекламно-споносрирани приложения могат да осъществяват връзки с десетки /в екстремните случаи – стотици/ рекламни сайтове, дори и да са в категории като ‘personalization’ или ‘travel and local’.

Това са основните технологични причини за ограничаване на онлайн рекламите във връзка с разхода на ресурси. В завършващия пост по темата ще разгледам и съображенията, свързани с онлайн поверителността ни.

Онлайн рекламата е доминиращият начин за генериране на приходи, поддържане и печалба от онлайн проекти в последните години. Предоставянето на “безплатни” съдържание или услуги при редица онлайн проекти е свързано с генерирането на печалба от показваните реклами. От водещи сайтове като Google, FaceBook и YouTube, до лични страници и малки блогове и форуми, използващи услуги като AdSense – онлайн рекламата е повсеместна.

За някои потребители – включително и за мен – моделът на онлайн реклама е неприемлив, незадоволителен и желателно да бъде променен. Фундаменталните причини за това са три – изместване на вниманието, загуба на фокус и непропорционалната подкрепа на ползвания сайт. Технологичните причини като изразходването на ресурси и влиянието върху онлайн поверителността са също така фактор за мен за избягване на онлайн рекламите, особено при ползване на мобилни устройства. Да разгледаме тези причини и това как повлияват онлайн дейността ни.

# изместване на вниманието Първа фундаментална причина за избягването на онлайн рекламите е свързаното с тях изместване на вниманието. Да приемем, че вниманието ни определя върху какво се фокусираме /coming next ;) / и какво игнорираме от обкръжаващата ни среда. Целта на една реклама е да ни накара да предприемем дадено действие – от това да изчетем или видим дадена информация, до това да посетим определен линк или закупим продукт или услуга. Когато е успешна, тя привлича нашето внимание и то се отклонява от съдържанието на сайта, който посещаваме, за да се насочи към съдържанието на рекламата. Например, вие сте на сайт за новини, когато вниманието ви е привлечено от реклама на продукт или услуга, представени на този сайт. Разглеждате рекламираните продукт / услуга. Проучвате ги. Обмисляте дали да ги закупите. Евентуално ги купувате. Започвате да ги ползвате. Множество дейности, които не са свързани с четенето на новини. Изместване на вниманието.

# загуба на фокуса Загубата на фокус е втора  фундаментална причина за ограничаването на онлайн рекламите. Тя е пряко следствие от изместването на вниманието. Приемам, че фокусът ни определя върху кои обекти или действия сме съсредоточени и концентрирани. Когато говорим за онлайн дейности, това да оставам фокусиран е практически задължително при генериране на съдържание – напр. писане на e-mail или коментар в нечий блог. В много от случаите на консумиране на съдържание – напр. четене на текстове или гледане на видео – съсредоточаването определя по-пълното възприемане на информацията. Тоест загубата на фокус и в двата случая би довела до затруднения / по-лош резултат от извършваната дейност. ‘Заглеждането’ / ‘поддаването’ на някоя реклама би допринесло за това.

# непропорционална подкрепа на ползвания сайт Третата – и най-универсална – причина за избягването на онлайн рекламите, е  непропорционалната подкрепа за сайта, на който те се представят. Презумпцията е, че фирмата, поръчваща рекламата, заплаща на сайта, на който тя се представя. В някои случаи заплащането е на брой показвания на рекламата, в повечето ситуации – при извършване на определено действие – напр. click-ване на линк или попълване на форма. По данни на Gartner за 2012, фирмите изразходват средно 2.5% от годишните си приходи за дигитален маркетинг. От тях под 15% са за онлайн рекламиране. Тоест, за реклама към ‘любимия ви сайт’ в най-оптимистичния вариант /всички средства са насочени единствено към него/ са заложени до 0.4% от годишните приходи на рекламираната фирма. Съответно – давам 100 лв. за покупка на рекламиран продукт или услуга с цел да подкрепя даден сайт. Максимумът, който мога да очаквам, че достига до подкрепяната уеб-страница е ….. 0,40 лв. Ето защо, за мен е по-оправдано да съдействам на даден сайт директно – най-често с дарение или с абонамент. Така средствата и подкрепата за дадената страница за в значително по-голяма степен достъпни за тези, които харесвам, и бих желал да подпомогна.

Това са трите фундаментални причини за ограничаване на онлайн рекламите за мен. В следващи публикации ще представя и технологичните причини за тази позиция.

В предишния пост представих положителните си впечатления от Onyx BOOX C65 AfterGlow като e-reader. Сега ще споделя и основните недостатъци на устройството за мен. Някои от тях са въпрос на дизайн, други – на софтуер.

настройване на действията при докосване на екрана / screen taps Основният проблем с ползваемостта на устройството за мен е невъзможността за конфигуриране какво се случва при натискане на част от екрана във вградената програма за четене. Това IMHO в голяма степен обезсмисля ползата от touch screen-a. Показателна е липсата на възможност за промяна на действието при ‘почукване’ / tap на екрана. Фабрично е заложено докосване в дясната половина на екрана да прелиства една страница напред, а в лявата – страница назад. В тази конфигурация, ако държите устройството само с дясната ръка, всичко моето можете да натиснете /горна и долна част на екрана или хардуерен бутон/ води до прелистване напред. В този случай е най-практично да се ползва ‘почукване’ с десния палец  в горната дясна четвърт на екрана за прелистване назад. Такава възможност, обаче, не съществува. Аналогично, напълно отсъства възможността за използване на ‘натискане-и-задържане’ /press-and-hold/ функционалност във вградената програмата за четене – напр. за добавяне на bookmark или за превод на избрана дума. Неща, които от години са ‘стандартни’ за програми за четене на електронни книги като FBreader, CoolReader, PalmFiction, etc.

настройки на шрифта Ползваното от нас устройство демонстрира два бъга относно настройките на шрифтовете във вградената програма за четене. От една страна, в произволни случаи след включване на e-reader-a се загубва избрания вид и размер на шрифта за четената книга. Друг, системен проблем е невъзможността за запомняне на избрания default шрифт и нуждата при всяко отваряне на нова книга да се променя вида и големината на шрифта. Това отнема време и част от удоволствието от четенето.

‘опресняване’ информацията на екрана / refresh screen Първоначално, основния бъг на ползваното устройство беше непълното ‘опресняване’ на екрана, при което част от текста на предишна страница ‘прозираше’ под този на разглежданата. След инсталиране на актуализиран firmware, този проблем като цяло се елиминира. Понастоящем, този бъг се наблюдава само при четенето на някои pdf файлове.

липса на Home бутон Традиционно, Android устройствата имат 3 ‘системни’ бутона – home, menu & back. C65 AfterGlow е проектиран с един – back. Menu се активира с натискане на част от екрана – в някои случаи долната, в някои – най-горната (приемливо недоизпипване).  Липсата на ‘home’ изисква няколкократно натискане на ‘back’ бутона, и затруднява излишно /за Android устройство/ превключването между приложенията.

wi-fi / онлайн свързаност Наличието на wi-fi – очаквано – е характеристика тип ‘добре е да я има’, отколкото ‘изкушаващо приложима’. Липсва лесен начин за включване ‘ изключване на wi-fi модула (стандартно няма традиционните ‘home’-екрани на Android устройствата и възможността за ползване на widget-и. Използваната модификация на Android 2.3.6 не поддържа notification pull down bar. Браузването е относително бавно, а липсата на multi-touch не прави нещата по-лесни /това е коригирано в ‘наследника’ Onyx BOOX AfterGlow 2/.  Като RSS reader ONYX C65 се представя прилично, но – отново липсата на лесен начин за включване / изключване на wi-fi модула – за мен го прави приложимо ‘в краен случай’.

незадоволителна системна поддръжка
Основният ‘продуктов’ проблем на C65 AG за мен е незадоволителната системна поддръжка. Подобно на подхода на други OEM производители, актуализациите на firmware-a са редки и минимални. По-малко от година от началото на продажбите на модела, поддръжката за него е практически спряна. В сравнение с Amazon, които наскоро предоставиха актуализация на firmware-a за устройство на почти 5 години като Kindle keyboard 3G, това със сигурност ще повлияе критериите ни за избор на производител на бъдещо устройство.

Това са основните позитивни и негативни впечатления от ползването на Onyx BOOX C65 AfterGlow. Устройството има отлични функционалност и характеристики за ползване като е-reader, но нивото на поддръжка и системните модификации едва ли ще ни насочат за друг модел от сериите в бъдеще.

Onyx BOOX C65 AfterGlow е избрания e-reader, на базата на описаните в предишни постове критерии. След над 6 месеца ползване, ето някои коментари. Започвам с положителните впечатления.

# широка поддръжка на формати Устройството се отличава с поддръжка на изобилие от формати за електронни книги – PDF (включително с Adobe DRM), EPUB (включително с Adobe DRM), MOBI,TXT, PDB, както и RTF, FB2, HTML, DOC, CHM и DJVU. Практически всяка електронна книга, която съм ‘свалял’ / купувал в последните години се отваря безпроблемно (ОТ – ето още една причина да избягвам покупките на книги в AZW / KF8 формат).

# reflow Ключово изискване при избора на устройство тип ‘електронна книга’ бе възможността за преформатиране на текста в една колона /reflow/. ONYX C65 AG се справя очаквано добре с това изискване и при досегашната му употреба е преформатирало всички подадени му файлове.

# удобна работа с една ръка Основно преимущество от гледана точка на ергономичност на ONYX C65 AG е възможността за прелистване на страниците с натискането и на хардуерни бутони, и на област от екрана, чувствителен на натиск. Това улеснява работата с една ръка – най-често в легнало положение.

# backlight / осветяване на екрана Основното преимущество на C65 AG спрямо използваните преди това e-reader-и /PocketBook 301 и Amazon Kindle keyboard 3G/ е наличието на осветяване на екрана. Това улеснява четенето ‘на тъмно’ – най-вече при заспиване. Няма нужда от нощна лампа, пречи минимално на околните, изключва се самостоятелно след избран период от време – напр. 10 мин.. ‘Обратната страна на медала’, е повлияването живота на батерията. Ако PocketBook 301 – при четене средно 1 час дневно – го зареждах веднъж месечно, сега С65 AG – при непрекъснато ползване на backlight – е ‘до контакта’ всяка седмица.

# 3rd party програми Неочаквано преимущество на ONYX C65 се оказа използваната операционна система, която е модификация на Android. Тя позволява инсталирането на множество допълнителни приложения – напр. файл мениджър, или допълнителни програми за четене на книги. Конкретно, ние използваме CoolReader, което позволява по-бързото “прехвърляне” между две книги, а също и в несравнима степен да се донастройва потребителския интерфейс.

Това са основните положителни впечатления от ONYX C65 AG. В следващия пост ще споделя и някои от недостатъците на устройството.

Приятно четене!

Личната ефективност е индивидуална характеристика, която отчита степента на правене на нещата, които искаме / сме планирали да правим, при дадените условия и с оптимална употреба на ресурси, и постигането на исканите / планираните резултати. Това е работно определение и вероятно подлежи на прецизиране и подобрение. Но – доколкото въпреки честата употреба на термина – негова дефиниция практически липсва, може да се разглежда като основа за по-нататъшно обсъждане.

Личната ефективност е взаимосвързана с успеха /постигането на желаните резултати/ и ефикасността /оптималната употреба на ресурси/, с която често се припокрива. Отличителното при нея е правенето на ‘правилните’ неща. Личната ефективност е свързана с отговорите на въпросите ‘какво правим’ и – на едно по-високо ниво – ‘защо го правим’. За да сме ефективни в определена степен, следва да сме и успешни, и ефикасни на някакво /макар вероятно не-аналогично/ ниво. В идеалния вариант, ако сме на 100% ефикасни и ефективни – можем да бъдем и на 100% успешни. В мнозинството случаи, обаче високото ниво на ефективност / ефикасност, не осигурява същото високо ниво на ефикасност / ефективност – съответно и на успех.

Личната ефективност обичайно е резултат на добро управление на времето /time management/  в съчетание с доброто себепознание и себе-управление /self-management/.  От гледна точка на персоналното технологично усъвършенстване, технологиите могат да повлияят директно нашата ефикасност /напр. управление на времето/ – и чрез нея и ефективността ни. За себепознанието водещи са принципите на себеусъвършенстването – където технологиите рядко имат определяща роля. Или – казано по друг начин – една джаджа едва ли може да ни каже дали правим ‘правилните’ неща. Но може да ни подпомогне да ги правим.

Оригинално публикувано на perteos.net

Преди 15 години за първи път се запознах с трудовете на Алвин Тофлър0, който говори за нова вълна на цивилизацията още от края на миналия век (70-те и 80-те години). Тогава узнах, че моята мечта да работя от вкъщи е в контекста на описаната от него Трета вълна. Узнах и за други вдъхновяващи ме тенденции, които ни отдалечават от реалностите на индустриалната епоха и ни приближават до т.нар. Информационно общество.

Неотдавна попаднах отново на откъс от книгата на Алвин и Хайди Тофлър, „Новата цивилизация – политиката на Третата вълна”, свързан с ролята на семейството и отново открих нещо радостно, този път отнасящо се до семейството и неговата роля в живота ни. Намерих потвърждение, че двамата със SAS сме създали и развиваме семейство, което се вписва в идеите на новата вълна (или както Тофлър я нарича Трета вълна на развитие на цивилизацията) .

Окуражаващо е да разбереш, че това, което искаш и мечтаеш е нещо, към което върви цивилизацията и ще стане факт за много хора един ден. Ето и самия откъс от книгата. Дано и вие откриете по нещо вдъхновяващо:

“Осъществяването на Първата вълна на промяна – аграрната революция – отне хиляди години. Втората вълна – зараждането на индустриалната цивилизация – отне само триста години. Днес историческото развитие протича още по-бързо. Затова Третата вълна вероятно ще премине стремително през историята и ще приключи за няколко десетилетия.

Основно умение е способността да се прави разлика между идеите, насочени към запазване на съществуващата разклатена система на Втората вълна и тези, които улесняват израстването на новата цивилизация на Третата вълна.

Нека разгледаме примера със семейството.

В епохата преди индустриалната революция семейството е голямо и животът се върти около дома. Домът е мястото, където се извършва работата, където се грижат за болните и се обучават децата. Тук е мястото за забавления на семейството. Тук се грижат за възрастните. В обществата на Първата вълна голямото семейство е центърът на социалната вселена.

Упадъкът на семейството като мощна институция не започна с д-р Спок или със списание „Плейбой”. Той започна, след като индустриалната революция отне повечето функции на семейството. Трудът беше прехвърлен във фабриката или в канцеларията. Болните бяха отведени в болници, децата  – в училища, а семейните двойки – в кината. Старците отидоха в старчески домове. След като всички тези задължения излязоха извън семейството, остана „семейното ядро”, поддържано не от функциите, извършвани от неговите членове, а от психологически връзки, които твърде лесно се прекъсват.

Третата вълна отново дава власт на семейството и на дома. Тя възстановява много от изгубените функции, които някога са правили семейството толкова важно за обществото.

Работене: Около 30 милиона американци сега извършват част от работата си в дома, използвайки персонални компютри, факсове и други технологии на Третата вълна.

Образование: Много родители предпочитат децата им да учат у дома, но истинската промяна ще настъпи, когато компютрите и телевизията заедно превземат домакинствата и бъдат въвлечени в процеса на обучение. В България вече се говори за домашно образование. (бел., с.м.)

Лечение: Какво ще стане с болните? Все повече медицински функции – от тестовете за бременност до измерването на кръвното налягане – извършвани в болници и лекарски кабинети, отново се връщат в дома.” Тук бих добавила и една тенденция за раждането не в болнична институция, а вкъщи. (бел.,с.м.)

“Всичко това показва, че домът става все по-силен, а ролята на семейството нараства.

Но това са много различни семейства – някои са семейни ядра, други са големи фамилии, състоящи се от няколко поколения, някои са резултат на повторни бракове, някои са малки или бездетни, някои раждат деца, докато са млади, а други създават деца в зряла възраст. Това разнообразие от семейни структури отразява многообразието, което срещаме в икономиката и културата след демасовизирането на масовото общество на Втората вълна.

По ирония на съдбата, без да го съзнават, много радетели на „семейните ценности” не допринасят за укрепване на семейството, когато настояват за връщане към миналото. Те се опитват да възстановят стандартизирания модел на Втората вълна. Ако наистина искаме да укрепим семейството и отново да превърнем дома в централна институция, трябва да забравим периферните проблеми, да приемем многообразието и да върнем важните задачи на домакинството…”

Едно “класическо”, любимо и все по-актуално определение за смартфон е “smartphone is a phone used by a smart user”. В превод можем да го ползваме като “умният телефон е телефон, използван от умен потребител.” Идеята е, че характеристиките на дадено устройство, сами по себе си, не могат да определят начина, по който ще се ползва. От решаващо значение е ползвателят.

Ползвателят, който можем да разглеждаме и като ЗЕУ /’задекранното устройство’/, или (за тези, които помним времето, когато взаимодействието с джаджите обичайно се извършваше с клавиатура ;) ) – ЗКУ /’задклавиатурното устройство’/. Когато имаме потребител , който има яснота какви са възможностите и спецификите на даден продукт – джаджата може да разкрие потенциала си, и дори да го надмине. Например някой с телефон  отпреди 10 години – класики като Nokia 9210i, E61, etc; Treo 650, Ericsson R380, Sony Ericsson P910i и т.н. може да удовлетворява своите нужди за PIM, да синхронизира информация, или да осигурява отдалечен достъп и подкрепа. Същевременно, някой с т.г. iPhone или Nexus да не може да отвори прикачен текстов файл или да не знае как да направи архивно копие на контактите си.

Наличието на 4-ядрен процесор, с характеристики,  на които биха ‘завидяли’ високия клас персонални компютри преди 5 години, или количество оперативна памет, “запазено” за сървърни машини преди две петилетки изобщо не гарантират, че устройството ще върши повече работа от лист и молив, или от ‘читав’ модел отпреди две поколения. Когато ЗКУ-то оползотворява възможностите на продукта – джаджата проявява характеристики на ‘умна’.

Без това да променя ‘умността’ на ЗКУ …..

Оригинално публикувано на perteos.net.

Една от най-значимите и стойностни публикации в БГ интернет пространството за мен. Писание за хората; за планините; за изборите, които правим; и за пътя, който извървяваме.

На такава възраст

Така се казва долното. Не е редактирано, не съм го чел дори – просто писах, писах без да мисля. Не съм го чел, а и надали някой от вас ще го дочете докрай – много е дълго….

И все пак – ето го:

На такава възраст

На такава възраст сме, беше казал някой. В тая възраст е така – по 10-12 часа на ден, обядът идва със закуската в 10 вечерта, една кутия цигари на ден и то не защото ти се пуши.
Прахоляк, бързане, вечно свит от нерви стомах…
Костюм, лаптоп, офиси, преговори, “Какво ще пиете?” “Чаша вода, благодаря”, изрази като “не съм оправомощен”, “като компромисно решение”, “не съм в течение”, “би било изключително полезно за” и тем подобни дивотии….
Искам да го видя тоя някой, който казваше, че в тази възраст е така. Искам да го хвана за хилавото от висене на бюро вратле, искам да го стисна за оределите без време коси и да навра мишата му физиономия в бъдещето, за да види себе си…. Да види шкембето, отпуснатите бузи, пожълтялата кожа, задръстените дробове, първия инфаркт на 40…. Да види богатото, бездушно и цинично изчадие, влачещо залинялото без време тяло от джипа до чашата пред камината, от чашата до празното легло….

Къде отидох? Съзнанието полека се връща обратно в тялото, ето, дясната ми ръка ровичка с ножа пръстта, там, до високата подметка на новичките обувки.
– Няма ли да хапваш повече?
Гласът на приятел. Усмихвам му се.
– Хайде да продължаваме, че още доста остава.
Остава ли? Колко остава? Носим си палатка и чували, остава точно толкова колкото решим. Уж е зима, но времето е пролетно, уж сме на февруарска планина, а снегът, наплашен от голямото слънце, се е свил на преспи, пръснати тук-там по сенчестите склонове.
Нищо. Стига ни и толкова сняг. Ще опънем палатката до някоя пряспа, ще запалим примуса и пак ще отпивам от най-вкусната вода… Оскъдната.
Тайничко ще се надявам да се извие буря. Имам спален чувал за сурова зима, ще ми е приятно сврян в него да слушам предсмъртното скърцане на рейките. В тъмнината, насред шума на платнището, ще мога да си представям, че съм алпинист, бивакуващ някъде под Еверест, половин час преди последната отсечка.
– Шамане, хайде прибирай раницата.
За пръв път от десет минути отклонявам поглед от ножа, подметката и малкото кратерче, което швейцарската стомана е изровила.
– Закъде си се разбързал бе, Уайз. Виж какъв хубав следобяд се е отворил, не ти ли идва да си полегнеш малко? Какво беше написал Толстой… “Маршал Кутузов гледа облаците”…
– Бързаме за влака. Стига си се отнасял, че ще закъснеем и после ще се чудим какво да правим.

Завчера тръгнахме нагоре. Беше петък вечерта, едва захванахме пътеката и трябваше да пуснем челниците. Ходехме един до друг, но мълчахме, ходехме злобно, отмъщавахме си един на друг, отмъщавахме си на скапаните работни седмици, отмъщавахме на всичко гадно, на целия свят, на всичко, на всичко, на всичко и то, всичкото, с всеки метър все повече се отдалечаваше от нас…
Отмъщавахме в онази тъмна петъчна нощ, но и на нас отмъщаваха. Отмъщаваха хубавите планински обувки – задето не съм ги поглеждал от месец, отмъщаваха дробовете, за никотина, прахоляка, бензиновите пари, отмъщаваха мускулите – за колата и бюрото, отмъщаваха очите – за взирането в яркия монитор посред нощ….

Така трябвало да бъде. Това бил пътя, ако си старателен и издържиш – ще успееш… Това казваше един човек с треперещи ръце, пожълтели пръсти, дрезгав от цигарите глас и помътнели от снощното пиене очи. По телевизията. “Ако рабоиш така, все някой ден птичето ще кацне на рамото ти”, казваше, а безучастните му, отнесени очи се взираха някъде встрани от водещия на предаването.
Така се успява. Няма време. Днес блъскаш с лакти корема на един, утре стъпваш на главата на друг, във всеки джоб – по мобилен телефон, срещи, бързанне, вратовръзки, поръчкови костюми, лъскави обувки… Шофьори, гордост, на носа ти слагат червен прожектор, за да не се блъскат самолетите…..
Тичане, вечер главата боли неудържимо, ръцете притеперват, кръвното май се опитва да играе от четирите кафета на гладно. Нищо, млади сме, тъпчеш набързо някакво недопечено тестено недоносче и продължаваш напред през договори, преговори, авоари, трансфери, милиони и стотинки…..
Една вечер тайничко от себе си гаврътваш малка ракийка. Главата експлодира, но после приятно ти се доспива и се унасяш, без пред очите ти да тичат клаузи, бизнеспартньори, страхове от грешки.
След няколко дни пак обръщаш една – разсеяно, уж си сбъркал ракията със сиропа за кашлица, който пиеш, за да неутрализираш ужасяващото задръстване от цигарите….

Не знам как решихме, че сме стигнали, беше около четири часа през нощта, беше режещо и най-вече – беше започнало да ме дострашава.
Гърдите ми замръзваха от студения въздух, гърлото бе продрано от кашлянето след всеки баир, струваше ми се, че плюя кръв, когато се опитвах да изхрача гадостта, свряла се от носа чак до средата на гърдите.
Уайза бе в същото положение. Две залитащи, подсмърчащи, плюещи, храчещи, задъхани фигурки с големи раници (когато не си ходил отдавна на планина понасяш боклуци), мъкнещи се без посока през стегналия предизгревен мраз… Трябваше само да ходим нагоре, да изпълзим извън гората с досадните клекове, паднали дървета и коварни преспи, на самия й край да преспим, та утре да излезем на билото, да хванем пътеката и…
Не говорехме. Дълго се мъчех какво да кажа, чоплех из себе си, но не намирах тема, не намирах каквото и да е, несвързано с пари, прецаквания и работа.
Аз, четящия, пишещ, висококултурен и космически интелигентен дървен философ, мълчах като пън и се потях прасешката по баира…. Изпитвах срам от мълчанието си, мразех се, мразех и Уайза, защо и той мълчеше, за какво ми се обижда пък сега…
Всъщност и Уайза нямал какво да каже. Разбрах го по очите му, докато отпивахме кашестата от лед вода преди поредния баир. Тогава ми стана толкова мил… Вече нямах за какво да отмъщавам, отмъщението е долу, близо до асфалта, тук има само един приятел, радост и стръмен баир…
– Уайз, дай да опъваме тук, моля те.
Уайза не отговори. Погледна ме продължително, погледна и стръмния склон, на който нямаше как да се опъне палатка… Изплю се и внезапен порив на вятъра лепна плюнката на якето му. Погледна ме пак, погледна якето и така, без да каже и дума тресна със засилка раницата си в земята. Аз прихнах, той също. Смеехме се, не спирахме, на какво? На актьорството на Уайза, на себе си, на всичко, на всичко….

* * *

Вече е неделя, сгъвам ножа и събирам послушно раницата.
– Като изпуснем влака ще стопираме бе, Уайз. Все ще ни вземе някой.
– А ако не ни вземе? Утре имам важна среща сутринта. проектът се клати, не мога да я отложа. Как ще я отложа? “Прощавайте, но обсъждането на товароносимостта ще отложим за вдругиден, нали разбирате, в момента съм се излегнал на гарата на Горно Нанадолнище и чакам да мине влак или някой да спре на стоп. Ще си дойда по обяд и направо с калните обувки, гетите и раницата с окачената по нея железария ще цъфна в офиса, спокойно”.
– Уайз, не се стягай. Спокойно. Ще хванем влака.
Но и аз не съм спокоен. Слънцето се поскри зад облаците, вече е неделя следобяд, утре съм на работа, утре рано сутринта ще съм обръснат, с костюм, с кола и насред невъобразимото задръстване на път за работа… От тази мисъл стомахът ми вече се свива и ще си остане така до утре, а главата ме заболява…..

Накрая всяка сутрин усещаш парене в стомаха. Странно, колкото по-голяма е банковата ти сметка, толкова по-голямо е и паренето. При втората сметка паренето си остава през целия ден, спира за около час след ядене и после пак почва, затова цял ден хапваш по нещо и тайничко от колегите пиеш сода бикарбонат, тайничко, защото всяка слабост ще упъти глутницата към теб… Както и ти си участвал в унищожението на слабак от стадото, за да заемеш мястото му, така и в твоя гръб са взрени много очи…
Сметката расте, паренето също. Затлъстяваш от постоянното тъпчене, не се движиш, вече дори не ти се и шофира. Преди искаше пари, за да си купиш бърза кола, сега искаш да ти дадат шофьор и голяма, тежка лимузина.
И когато директорката на банковия клон започва да става, за да те посрещне, първият стомашен кръвоизлив експлодира.

Събуждам се рано. Какво значи рано? Вчера легнахме към пет, така и не разгъвахме палатката, имаме хубави, скъпи чували.
Какво значи рано, когато си легнеш към пет? С мъка се добирам до телефона, закопчан в джобчето на чувала. Девет и десет.
– Уайз?
– Ей сега ставам… Има ли кафе?
– Ако си направиш.
Устата ми е пресъхнала. Снегът е сух и изсмуква влагата от организма. Спиш върху вода, а тя те изцежда? Да, защото снегът не е вода. Странно, вчера снегът бе просто гадно градско неудобство под зимните гуми, днес ми е толкова важен. Обръщам се настрана и се взирам в белите кристалчета, на сантиметри от очите ми. Искам да говоря с тях. Дали не полудявам?
– Хайде да ставаме.
Разцепваща, суха, измъчена кашлица. Аз или Уайза, не знам… Редуваме се.

Ставаме, намираме слънчево място, пием кафе, хапваме нещо сладко, събираме раниците. Губим толкова много време, защото вече сме забравили как става, минаха месеци… Първата крачка към билото правим чак в единадесет….

Вече можеш да различиш Стралджанска мускатова ракия от сунгурларска гроздова. Имаш си любима марка и се чумериш, когато я няма в ресторанта. Вкъщи си държиш по няколко бутилки от нея, обзема те ужас от мисълта, че може да свърши и да не я намериш в магазина.
Разбира се, ти си част от елита. Елитът никога не се напива – елитът дегустира. Елитът не върши свинщини, елитът просто се държи модерно. Така и твоето пиене не е точно пиене, а естетски акт на високоинтелектуално пречистване, водещ до цветни прозрения и гениални самонаблюдения. Ти си успял, чисто новата кола е долу, пред къщата, градът се разстила раболепно в далечината, нали живееш в подножието на планината… Отпиваш следващата глътка и си знаеш, че си щастлив. Адски. И успял. И гледаш да не оставаш сам със себе си, а да търсиш някой, на който да демонстрираш колко си успял – с тежката лимузина, с новия дизайнерски телефон, с огромните бакшиши… Ти си елитът и никой не бива да го забравя, особено ти самия.

Съботата има общо три часа. През тези три часа аз съм Шамана, който бях преди пет години, а Уайза – Уайза пак тогава. Когато не носехме от най-скъпата испанска шунка, а парче сланина, омрънкано от стиснатия и затворен баща на Уайза. Но пък не носехме и торбички под очите, нито обсъждахме банкови индекси.
Ходим и се смеем на всичко, разказваме си стари вицове и пак се смеем, смеем се, макар че не можем да говорим много, защото всичко, което ни се е случило, не може и не бива да бъде говорено тук, защото снегът ще поаленее от срам, небето ще притъмнее и някоя библейска буря заслужено ще ни запокити чак долу, при алуминия и стъклото.
За вода разчитаме само на примуса, сандвичите са замръзнали и странни на вкус. И ние сме като две натежали, отпуснати хлапета. С бръчици около очите, сериозни мисли в главата и много умора в тялото.
На билото духа страховито, но ще издържим. Приятно ми е, че духа. Така се чувствам на планина, неудобствата са започнали да ми доставят такава радост.
Ходим, мълчим, смеем се, вече нищо не искаме да покоряваме, напротив – ние сме част от това тук, да ни покорява който ще.
Стигаме до разклона. С табелите. И двете паметни плочи на замръзнали тук. Присядали са, успокоени, че са намерили правия път и са замръзвали. Не е достатъчно да знаеш кой е правия път. ТРЯБВА ДА ИМАШ СМЕЛОСТ ДА ТРЪГНЕШ ПО НЕГО И ВОЛЯ ДА НЕ СЕ ОТКАЗВАШ.

Опитваш да говориш с чистачката, защото всички са заети, а ако не говориш, чуваш мислите си. Горката женица, не е имала време да чете книги, нито да слуша музика. Омъжила се е млада и цял живот е работила като куче, от сутрин до мрак. Ти си два пъти по-млад, тя може да ти е майка, но мълчаливо чисти огромната ти къща и трепери от ужас, когато й се разкрещиш.
Опитваш да говориш с нея, опитваш да намериш обща тема, макар че удебеленият от двадесет и пет годишната ракия език не е много работлив. Женицата трепери, гледа да ти угоди, с ужас в очите казва, че не е чела Стайнбек, та не знае, но щом казваш, сигурно “Безпътният автобус” е страхотна творба.
Всъщност все би трябвало да има за какво да говорите – чувал си я как се смее докато чисти, чувал си я как говори с градинаря, преди да разбере, че си се върнал.
Опитваш да говориш с нея, но срещаш само животински страх и ужас. Накрая й теглиш една, в очите, жената се превива от унижение, но мълчи и се мъчи да измисли нещо, за да ти угоди, теглиш й още една и отиваш да си досипеш.

Оттук, от разклона, има само един път. Надолу. Събота вечер е. Ще спим в гората, като слизаме надолу….
Съботната нощ. Последната спокойна. Неделната вечер е най-гадната в цялата седмица, най-леката е петъчната, съботната е по средата.
Разказваме си студентски истории. Ние, тежките във всяко отношение хора на средна възраст, се смеем дяволито, помнейки изпити, сесии, осмодекемврийски празници. И старата, старата жълта руска кола, която безропотно издържаше младежкото ръчкане.
Накрая подхващаме сериозните теми. За живота. Как не съм чел книга от години. Как парите вече не ме радват. Колко ми е трудно. Че докторът ми е казал, че ако не престана да живея така, до десетина години ще съм пълна развалина, направо инвалид, ако не и мъртъв. Че вече си тръгнал по доктори, а веднъж почне ли се…..
– Къде се дянахме бе, Уайз? В какво се забихме?
Уайза пуши мълчаливо и издухва дима през отвора на палатката. Уж нямаше да пушим вътре, но не се стърпяхме.
– Как в какво? Успели хора сме.
– В какво сме успели бе, Уайз?
Уайза мълчи цяла вечност.
– Качихме се пак дотук, в това сме успели.
– А защо ни трябваше да слизаме оттук преди години, а Уайз?

Уайза мълчи и със сигурност ме мрази за тези думи.

Вчера погребаха единия шеф. И ти беше там, но тайничко четеше съобщенията на телефона си и мислеше за предстоящия договор. Всички в офиса повтаряха едно – кой би тръгнал да тъжи за тоя алкохолизиран стар циник. Сега обаче всички са тук. Защото така се прави, а и не се знае – може да създадеш перспективен контакт на погребение на толкова важна клечка.
Сърцето ти със сигурност е разбито, кръвното прави каквото си иска. Третият стомашен кръвоизлив те изплаши толкова, че спря пърженото – за седмица. Ракията от успокоител стана ужасен кошмар, който те бие в главата, но не иска да напуска дните ти. Ръцете треперят постоянно и ги криеш под бюрото на важни срещи… На няколко пъти отиде на преговори, смърдящ на алкохол. Скоро ще спреш да си вярваш, че не са усетили… Май не ти пука, защото вече си съдружник и не могат да те уволнят. Ти си част от елита.
Погребението свършва, едва изтрайваш да се качиш в колата и почваш телефонните разговори. Преди това удрящ няколко глътки, в памет на починалия, разбира се…..

Преди минутка беше петък следобяд и бяхме във влака за насам. Сега вече е неделя следобяд и всичко се разпада. Уайза се цупи, след малко ще ми каже, че си е знаел да вземем поне една кола, а не да се правим на тийнейджъри с тия влакове.
На мен също ми минава да звънна на шофьора и да му кажа да дойде да ни вземе. Отново се превръщаме в това, което сме. Подозрителни, бързащи, начумерени, остри, мачкащи…
– Не, Шамане, не ми пука какво сме се заричали. Не мога да изтърва срещата утре. Ще звънна да пратят кола.
Значи с Уайза мислим абсолютно еднакво. Приятно ми е, но ми е и тъжно за него.
– Ще смогнем за влака, помни ми думата. Още е само три и половина….

Три и половина, а планината вече е свършила. Остава нервното ходене до транспорта. И мисленето за понеделника. Планината умря. Планината е зад гъста пелена от планове, срещи, тревоги и фалш.
Ходим надолу. Плаче ми се. Не искам да слизам, не искам да е неделя, не искам каквото и да е, не искам, не искам, не искам…..

Трети пореден доктор ти казва същото. Можело да бъде и година, но заради съсипания черен дроб и тотално свършилото сърце ти давал не повече от шест.
Качваш се в колата плачещ и започваш да трошиш. Шофьорът е замръзнал на мястото си и не поглежда в огледалото за обратно виждане. Стои и чака да му кажеш посоката.
Каква посока да му кажеш… Има ли смисъл…. Няма ли поне да те пита защо плачеш, как си…

Ще купиш билет до Непал. Трета класа. Пета, ако има. Ще се смееш заедно с младежите, които броят стотинките си, но пътуват, спят по гари и хостели, но се смеят.
Ще вземеш носач, защото от тежестта на раницата подаш и потича кръв от носа. Ще носиш цветна кърпа на главата си, защото косата е рядка и на туфи, като клек, от химиотерапията.
Ще стигнеш до началото на Пътя нягоре. Ще се качваш нагоре, куцукащ, подпиращ се на щеката, ще храчиш кръв, кръв ще тече от носа, от ушите, косата и тук ще пада на кичури, а шерпът, твоят единствен приятел на целия свят, ще ти помага и ще налива от сладкия чай в напуканите ти устни. Той знае защо си тук, сигурно е виждал и други такива успели европейци.

Ще се качваш нагоре. С последните си сили. Ще молиш шерпа да ти разказва за семейството и децата си. Понякога ще се заблуждаваш, че виждаш в него Уайза, но Уайза почина преди месец, инфарктът го прибра преди теб.
Ще стигнеш нависоко, болката в гърдите ще значи само едно – отокът започва.
На следващата вечер ще разбереш, че шерпът, този дребен човек, носещ багажа ти, носещ и теб, когато не можеш повече, този дребен човек е единственият, който страда за теб. Него го боли за теб. Плачеш с глас цяла вечер, плачеш за него, плачеш от срам, че плачеш и за себе си.
Затова и ще го помолиш да те остави. Ще му дадеш последната си пачка пари и всичко ценно от багажа. Той няма да ги иска, но ти ще го убедиш, ще изпозлваш за последен път онази мачкаща сила, с която печелеше преговорите и която те доведе дотук.
Ще продължиш нагоре сам. Без багаж. Без чувал. Без страх. За последно. Хванал Пътя за нанякъде. Оставил само неуверени, старчески стъпки на остарял без време човек, оставил само червена диря от отровената ти, погубена кръв…..
И когато вече е късно да се връщаш, ще си спомниш за онези планини, на които ходехте с Уайза. И за нищо друго няма да си спомняш.

В предишния пост представих определение за PDA и разгледах основните му характеристики. Сега ще обсъдя и определящите му качества като Personal Digital Assistant – личен дигитален помощник.

# personal / личен Определящ аспект на PDA e ‘персоналния’ му статус. Устройството е ‘наше’, следва да да го възприемаме като ‘свое’ – и това да ни харесва. Доколкото основната функция на PDA е да осигурява достъп до личната ни информация – било локално, било отдалечено – то е очаквано да желаем да му я предоставим. За целта следва да “ни е под ръка” и always on /’готово за работа’/. Това изисква да е достатъчно компактно и преносимо /според приемливите за нас критерии/ и да изисква минимално време за ‘събуждане’. Ето защо, обичайно лаптопите обичайно не могат да изпълняват ролята на PDA. Също така, устройството следва да осигурява ниво на поверителност на информацията и да приемаме, че можем да ограничим физическия и отдалечения достъп до него. По този начин PDA става ‘личен’ и “част от нас”.

# digital / дигитален Втори аспект на PDA е, че съхранява и осигурява информация в дигитална форма. Това е еволюцията на традиционния хартиен бележник или органайзер, който може да бъде също толкова ‘personal’ и ‘assistant’. PDA, обаче, работи с електронна информация. Това осигурява няколко значими преимущества спрямо хартиените носители. На първо място е обемът информация, който може да се съхранява и ползва от вещ с аналогични физически размери. При това може да се комбинира информация от различни източници – освен текст и снимки, също и аудио и видео съдържание. Бивайки цифрова, информацията е лесно да се мултиплицира – например с цел архивиране, или синхронизиране. Това от своя страна, позволява по-голямата достъпност и повишаване сигурността на информацията.

# assistant / помощник Третата определяща характеристика на PDA е функцията му на ‘асистент’. По подразбиране устройството ни служи /а не ние на него ;)/ и ни подпомага. Въпреки изкушението да го донастройваме още и още, или да тестваме нови и нови приложения – ако това е най-честата му употреба – то е още ‘играчка’, не и PDA. При реално ползване като PDA, устройството може да извършва редица дейности вместо нас. Типични примери са: да калкулира финанси; да визуализира календара и показва ангажименти / свободни времеви интервали; да намира информация и да предоставя лесно достъп до информация по ключови думи; да разпределя входящата информация – напр. от e-mail; или да ни напомня и сигнализира за определени събития. Тоест, поема рутинни, повтаряеми, неизискващи обмисляне задачи. От PDA не се допуска да взема решения, да прави избори или да оценява възможности – а да ни подпомага да го правим. Или – ако перефразирам Christian Lange – “It is a useful servant, but a dangerous master.”

PDA е абревиатура за Personal Digital Assistant – личен дигитален помощник. Традиционно, под това се разбира портабилен цифров органайзер с възможност за инсталиране на допълнителни приложения, но без телефонна част и вградена възможност за пренос на данни през мрежата на мобилен оператор, което ги отграничаваше от смартфоните. За първи PDA може да се разглежда Psion Organiser. Класически примери за такъв тип устройства са Psion 3xx / 5xx сериите; Apple Newton моделите;  Palm III / V / m / Tungsten / Zire и SONY Clie моделите; Windows Mobile устройства на Compaq / HP, Casio, Fujitsu, Dell и др.;  Sharp Zaurus сериите; etc. Терминът е използван за първи път от John Sculley  – тогавашен CEO на Apple – през 1992 г.

Определящи характеристики на PDA са тяхната портабилност и възможностите им за PIM /напр. календар, списък с бележки, адресна книга/. За разлика от електронните органайзери, PDA се отличават с наличието на операционна система, която да позволява разширяването на функционалността им чрез инсталиране на допълнителни приложения,  a често и с възможности за осъществяване на свързаност & синхронизиране на информацията. Почти всички PDA са с екран, чувствителен на натиск, и мнозинството от тях поддържат въвеждане със stylus.

С нарастването на достъпността и популярността на смартфоните, определението PDA започна да губи своята маркетингова стойност и понастоящем е изключение да се намери реклама за подобен тип устройство :/ При положение, че мнозинството функции на ‘класическия’ PDA понастоящем са интегрирани като възможности на смартфона, за мен PDA е по-всеобхватния и коректен термин, в чиито граници могат да се разглеждат и устройства като смартфони, таблети, UMPC, в определени случаи и лаптопи и разновидности.

В следващия пост ще разгледам трите основни качества на PDA – персоналeн & дигитален & асистент.

Принципът GIGO – Garbage In, Garbage Out – показва зависимостта между началните условия и крайните резултати. От гледна точка на PIM – той определя как, за да очакваме една система да бъде адекватна и оптимална за нашите цели – следва да въвеждаме адекватни данни.

Изначално, принципът е от програмирането, където обичайно се взимат мерки за съобразяването му. Като негов автор може да се разглежда Charles Babbage – създателят на първото програмируемо изчислително устройство – още през 1864 г. Популярността си GIGO принципът добива от дейността на George Fuechsel, инструктор от IBM, през 60-те години на миналия век. Впоследствие започва да се прилага във всевъзможни сфери и добива практически универсално приложение.

Буквално преведен, GIGO означава ‘боклук навътре, боклук навън’. Идеята е, че ако въведем некоректни данни /’боклук’/ – ще получим некоректни резултати – независимо колко ‘добра’ / ‘умна’ и ‘коректна’ е системата. Например, ако в полето за телефон на адресната ни книга въведем ЕГН, или 2014-11-23 – смартфона може да се очаква да набере номер 20141123. Или, ако в програмата за лични финанси въвеждаме само кешовите транзакции, но не и картовите /например/ – едва ли можем да очакваме да направим някакъв реален анализ ‘по пера’. Други примери за GIGO принципа в областта на PIM са:

# ‘Помнене’ вместо записване на събития / ангажименти в календара. В резултат може да се получи ангажиране на един и същ времеви интервал с повече от една активност. Или множество маловажни / кратки ангажименти да блокират времето за MIT.

# Множество средства за записки. Казус, с който лично се съобразявах отново наскоро, е използването на множество средства за водене на бележки. Изкушението да се пробва поредна програма или услуга за записки води до ‘разпръскване’ на информацията на множество места  – и “забравяне” на някои от тях, или прочистването им. Сега отново ги сведох до две – OneNote за PC-то, и DiddleBug за PDA-a.

# Не-водене / не-запазване на медицински изследвания и документация – и необходимост от повторната им направа или ограничаване на възможността за проследяването им във времето.

В заключение, GIGO принципа ни служи за напомняне, че една система за PIM е толкова ‘добра’ и ‘работеща за нас’, колкото ‘добри’ и адекватни данни и предоставим. И ако данните са ‘добри’ – може би ще го разглеждаме като ‘Good In, Good Out’ ;)

С този пост бих искала да споделя за един навик, който се “роди” преди около година и бавно, но убедено става част от живота ми в ролята на домакиня. Бих го нарекла навик за обновяване. В какво се изразява? Периодично преглеждане на това какво се случва в дома като процеси и от какво има нужда, за да се случи по-бързо и лесно. Също – какво е спряло да се случва и от какво вече не се нуждаем с такава приоритетност.

Когато нещо е актуално случващо се, подпомагащите го средства се позиционират на удобно за бързо достигане място. В обратния случай, средствата се “прибират” или “съхраняват, архивират”, така че да са на разположение, ако процесите, на които са от полза, попаднат отново в първа категория.

Ето малко примери:

  • Приставка за кухненски робот – зимният период е времето, когато се приемат много повече цитруси. Фреш се приготвя почти всеки ден, затова приставката за цитруси е на плота в очакване за сутрешното й ползване. След ранната пролет, цитрусите вече не са в сезона си, а идват първите местни плодове, затова тази приставка се прибира, а на нейно място се появява друга, предназначена за останалите плодове и така докато отново настъпи сезона на цитрусите.
  • В семейството има периоди, когато със SAS спираме кафето. В тези случаи любимата машина за еспресо се “скрива от погледа” и попада в шкафа с кухненска техника. На плота се появават каната за топла вода и чайника.
  • Подправките, с които обичайно си приготвяме салата (веднъж до два пъти дневно) са на поставка, закачена на кукичка точно при плота, на който обикновено се приготвя.
  • Подобна е и ситуацията с тиган, с който всяка вечер приготвяме задушени зеленчуци – той “виси” на стената точно до котлона, на който се поставя (вместо да се прибира и изважда всеки ден от шкафа с металните съдове).

Да давам ли още примери?

Каква е ползата от този навик?

  • Удобство колкото и време да прекарваме в дома си и в действия в самия дом, предполагам, че ще е по-добре да сме ефективни и бързи, отколкото разпиляни и затънали във вещи, които не са ни необходими към момента.
  • Свободно време – Така ще остане повече време за важните неща като общуване с хората в семейството, усамотяване и почиване, забавление или време за планиране.
  • Естетичност – Ще се подобри вида на помещенията – много по-“леко” за окото би било да не “скача” от вещ на вещ, а да вижда и свободни пространства. Да може помещението да “диша”, да има въздух.

Логиката на навика е следната:

  • Ако нещо се ползва ежедневно, няма нужда да “влиза и излиза” от шкаф, а най-добре да е видимо и по възможност близо до мястото където ще се ползва.
  • Ако нещо се ползва веднъж седмично до веднъж в месеца, е по-добре да се “прибере” в удобен (близо до мястото на ползване) шкаф.
  • Какво се случва с вещите и техниката, които се ползват веднъж на половин година или по-рядко. Аз лично препоръчвам да се съхраняват в килер, мазе или друго помещение, което не е нужно да е близо до мястото на ползване.
  • За всичко, което не е ползвано повече от година, най-добре е да се помисли дали някой друг би имал нужда от него – може да се даде назаем, да се подари или да се продаде. На кого? – например на близък, приятел, роднина, съсед или на непознат, до който се достига чрез обява в така популярните напоследък сайтове  за обмен на вещи втора ръка. Ако ви харесва – можете да дарявате на детски домове, старчески домове и други институции.

В тази графа стои и подкатегорията – не ползваме, няма да ползваме и не вярваме, че някой има нужда от това. Тогава идва момента на изхвърлянето или даването на вторични суровини. В някои от големите вериги може да се върне стара техника срещу определени преференции.

Този подход може да се прилага не само за вещите и техниката от кухнята. Особено силно важи за детски дрехи, играчки, обзавеждане – доколкото при децата темповете на смяна на потребностите са много по-бързи. Но помислете какво се случва с всичките мобилни устройства и PC-та, които вече не ползвате? Обикновено заемат някой шкаф, нали?

Може би тук е моментът да споделя и отново припомня един филм, който много ни повлия със SAS – История на нещата.

Как да се усвои навика?

Аз лично си представям, че е достатъчно да знаем за този навик и да имаме нагласата, че ще го прилагаме.

След това да си отделяме веднъж на седмица или месец време, в което да се взираме в дадено помещение и да преценяваме какви процеси се случват ежедневно, ежеседмично или на по-големи периоди. А ако го правим достатъчно често, след време ще е достатъчно да преценяваме само дали нещо се е променило от последното ни “взиране”.

Да си фиксираме пространства за вещи и техники, които са според първите три категории, а за четвъртата – да помислим как и на кого можем да предоставим неизползваната вещ.

Да започнем полека и отнякъде – докато не достигне момента, в който със задоволство да твърдим например, че всичко, което е на плота в кухнята се ползва ежедневно (или най-рядко веднъж седмично), всичко останало е или подредено за изчакване или е разпределено извън дома.

Е, това е всичко засега. Дано навикът ви свърши работа.

Успех!

AlphaSmart Dana /AD/ е клавиатурно устройство, създадено за текстообработка. За мен е PalmOS “пишеща машина”, която в последните месеци се утвърди като регулярно използвана джаджа. В този пост ще разкажа защо.

# създадена за текстообработка Основната характеристика на AlphaSmart Dana е възможността за въвеждане и базова обработка на големи по обем текстове. За целта устройството е снабдено с отбележително удобна и качествена клавиатура. Качество, надминаващо IMHO много клавиатури на лаптопи /особено популярните в последните години chiclet keyboards/.  Стандартни набор, големина и разположение на бутоните на  6 реда, включително един със служебни клавиши. Добре оформени бутони, достатъчна степен на потъване на клавишите и възможност за използване на множество стандартни клавиатурни комбинации, правят използването на AD за набиране на големи по обем текстове удоволствие.

# PalmOS базирана Втора отличителна характеристика на модела AlphaSmart Dana е, че използва като операционна система PalmOS. Това го направи и желания избор за подобно устройство за мен. За разлика от другите модели на AlphaSmart, Dana има touch-screen /екран, чувствителен на натиск/, поддържа Graffiti /системата на Palm за разпознаване на ръкописно въведен текст/, и екранът има вградена възможност за осветяване. Най-голямото преимущество на използването на PalmOS, обаче, е възможността за разширяване на възможностите на устройството с инсталиране на някои от хилядите програми за тази операционна система. Сред тях има алтернативни приложения за текстообработка /напр. WordSmith, TealDoc или CardTXT/; outliner-и /програми за йерархична организация на информацията/ като Bonsai;  файл-мениджъри /напр. UniCMD/; програми за backup / архивиране на информацията като BackupMan или BackupBuddyVFS; за кирилизиране /CyrHack/;  разбира се – и любимият DiddleBug :) . Това прави ползването на AD значително по-пълноценно, като разширява и дава множество възможности отвъд текстообработката.

# хардуерни специфики Имайки за основна цел възможно по-удобното намиране на текст, AlphaSmart Dana се отличава с някои хардуерни специфики, които подпомагат тази функция. Устройството има монохромен екран, с резолюция 560*160, което го прави най-голямоекранното PalmOS устройство. Отбележително /за времето си ;) /, и не толкова често срещано за PalmOS устройство, е и наличието на wi-fi модул. За съжаление, както може да се очаква за джаджа на повече от 10 години, няма поддръжка на wpa / wpa2 криптиране, което прави ползването на безжично свързване и трансфер на информация в мрежите, които ползвам, практически неприложимо. Разполага и с два SD card слота, което – за мен – позволява най-лесното трансфериране на информация към компютър / лаптоп. Дори и в ситуация, когато забравя едната SD карта в лаптопа – автоматичните backup-и се осъществяват безпроблемно към другата карта.

Накрая – да отбележим и второто огромно преимущество на AlphaSmart Dana, редом с отличната клавиатура – времето на автономна работа. Устройството работи с три AA батерии, като могат да се използват и презареждащи се батерии. Монохромният екран, не-енергоемкия процесор и рядко използваните възможности за безжично свързване /wi-fi & infrared/ позволяват ~20 часа работа без презареждане / смяна на батериите. Това, при моят начин на ползване, осигурява няколко седмици работа с едно зареждане.

Описаните характеристики – и най-вече удобната клавиатура и трудно откриваемия съпоставим battery life – правят AlphaSmart Dana предпочитан избор за продължително въвеждане на текст. За допълнителна информация и споделен опит от ползватели можете да посетите тази група във Flickr.

Научих се да медитирам през далечната 1999 година. Оттогава, на приливи и отливи, съм активна или по-малко, според обстоятелствата и възможностите да отделям време и да се погрижвам за себе си. Добрата новина при медитацията е, че веднъж след като се овладее, остава за цял живот като умение – нещо като карането на колело.

Неотдавна отново възстанових навика да медитирам веднъж дневно, като му намерих място в настоящото си ежедневие си (веднага след друго събитие, което обичайно е повторяемо при мен). И още след първите медитации започнах да “бера плодовете” на тази 20 минутна инвестиция в себе си.

В такива моменти обикновено се чудя “защо въобще нарушавам навика си да медитирам?, а също и “защо хората не медитират при всичките тези блага, които могат да получат от това действие?”

Тук ще споделя за тези блага – ако успеят да ви мотивират да опитате и да се научите, ще се радвам, защото наистина вярвам, че си струва усилието.

И така, какви са ефектите от медитирането:

  • Отпочиване – в деня, в който сте медитирали, след това се спи по-малко през нощта поне с 1 час, т.е. по-бързо се чувстваме “наспани”;
  • Разчупване на мисленето – по време на медитацията, а и след това, започват да ни хрумват идеи, които сякаш “изкачат” от подсъзнателното като често са интересни и нетрадиционни или са подсещащи за нещо, за което сме забравили, или пък пропуснали да видим;
  • Разрешаване на проблеми, събиране на идеи – ако преди медитирането се настроим с въпрос, обикновено до края на медитацията вече са ни хрумнали някакви идеи за разрешаването му;
  • Зареждане с топлина / “енергия” и чувство на спокойствие и благост – състояние, което, ако се полагат съзнателни усилия, може да се поддържа през целия ден след това;
  • Осъществяване на връзка с “вътрешното аз / вътрешния глас” – особено ценно е за интроверти, за които е ключово да остават насаме със себе си и “чуват” своите мисли, а при по-активен живот, това трудно се осигурява.

Това са благата, за които се сещам на първо четене. Ако ми хрумнат още, ще допълвам, но за мен и тези са повече от достатъчно, за да се научим да медитираме и след това да го практикуваме.

Ако се почувствате мотивирани, има много места, където могат да ви покажат как да медитирате. Лично аз се учих в Марков колеж. Там беше прието, че за да се стабилизира умението за медитиране, следва да го практикувате без прекъсване 20 дни сутрин и вечер. След това можете да напипате своето темпо за медитиране. При мен проработиха тези напътствия.

И 15 години по-късно все още съм щастлива, че се научих. Смятам, че медитирането е едно от нещата в живота ми, които наистина са си стрували.