В романа “Въоръжени мъже”, Тери Пратчет споделя една теория, която истински ни допадна като разсъждение и на мен, и на SAS. Ще го цитирам тук, може да се окажем повече вярващите в нея.

“Като малък Сам Ваймс си мислеше, че много богатите се тъпчат до пръсване от златни чинии и че живеят в мраморни къщи. А научи нещо ново: много, ама много богатите можеха да си позволят да бъдат бедни. Сибил Рамкин живееше в онзи вид бедност, който е достъпен само за много богатите, бедност, достигната от другата страна.

Жените, които бяха просто богати, спестяваха и си купуваха рокли от коприна, обточени с дантела и перли, но Лейди Рамкин беше толкова богата, че можеше да си позволи да топурка из къщата в гумени ботуши и вълнена пола, които са принадлежали на майка й. Тя беше толкова богата, че можеше да си позволи да живее на бисквити и сандвичи със сирене. Беше толкова богата, че живееше в три стаи от трийсет и четирите на резиденцията си. Останалите бяха пълни с много скъпи и много стари мебели, загърнати в покривки срещу прах.

Причината, поради която богатите бяха толкова богати, разсъждаваше Ваймс, беше, че те съумяваха да харчат по-малко пари.

Да вземем ботушите, например. Той печелеше по трийсет и осем долара месечно плюс добавките. Един наистина добър чифт кожени ботуши струваше петдесет долара. Но един чифт ботуши, който той можеше да си позволи и който горе-долу ставаше за сезон-два и после протичаше като в ада, когато мукавата сдадеше багажа, струваше около десет долара. Точно от тези ботуши си купуваше винаги Ваймс и ги носеше, докато подметките не изтънееха дотолкова, че можеше да определи къде точно в Анкх-Морпорк се намира в някоя мъглива нощ само по формата на паветата.

Но работата беше там, че добрите ботуши издържаха с години. Човек, който можеше да си позволи да плати петдесет долара, имаше ботуши, дето и след десет години да му държат краката сухи, докато беднякът, който можеше да си позволи само евтини ботуши, щеше да е похарчил стотици долари за ботуши за същото време и краката му пак щяха да са си мокри.

Това беше „Ботушената“ теория на Капитан Самюел Ваймс за социално-икономическото неравенство.”

Какво ще кажете? Правя само уговорката, че под “скъпи вещи”, Пратчет има предвид качествените стоки, които имат и съответната добра цена. Тук не се включват онези  стоки с изкуствено завишени цени, които сякаш ни казват “само богаташ може да си ме позволи” и към които се насочват хората, които искат да почувстват и преживеят богатството си. Качеството на стоката в тези случаи няма значение. Важен е нейният имидж, престиж и статус.

Преди да завърша, ще цитирам още нещо на Тери Пратчет от друг негов роман – “Истината”: “Понякога стъклото засенчва диамантите, защото за разлика от тях има какво да доказва.” Сигурно вече разбирате защо със SAS толкова харесваме този автор.

Вашият коментар

Анти-бот проверка: