Archive for the ‘Вдъхновяващи’ Category

Преди 15 години за първи път се запознах с трудовете на Алвин Тофлър0, който говори за нова вълна на цивилизацията още от края на миналия век (70-те и 80-те години). Тогава узнах, че моята мечта да работя от вкъщи е в контекста на описаната от него Трета вълна. Узнах и за други вдъхновяващи ме тенденции, които ни отдалечават от реалностите на индустриалната епоха и ни приближават до т.нар. Информационно общество.

Неотдавна попаднах отново на откъс от книгата на Алвин и Хайди Тофлър, „Новата цивилизация – политиката на Третата вълна”, свързан с ролята на семейството и отново открих нещо радостно, този път отнасящо се до семейството и неговата роля в живота ни. Намерих потвърждение, че двамата със SAS сме създали и развиваме семейство, което се вписва в идеите на новата вълна (или както Тофлър я нарича Трета вълна на развитие на цивилизацията) .

Окуражаващо е да разбереш, че това, което искаш и мечтаеш е нещо, към което върви цивилизацията и ще стане факт за много хора един ден. Ето и самия откъс от книгата. Дано и вие откриете по нещо вдъхновяващо:

“Осъществяването на Първата вълна на промяна – аграрната революция – отне хиляди години. Втората вълна – зараждането на индустриалната цивилизация – отне само триста години. Днес историческото развитие протича още по-бързо. Затова Третата вълна вероятно ще премине стремително през историята и ще приключи за няколко десетилетия.

Основно умение е способността да се прави разлика между идеите, насочени към запазване на съществуващата разклатена система на Втората вълна и тези, които улесняват израстването на новата цивилизация на Третата вълна.

Нека разгледаме примера със семейството.

В епохата преди индустриалната революция семейството е голямо и животът се върти около дома. Домът е мястото, където се извършва работата, където се грижат за болните и се обучават децата. Тук е мястото за забавления на семейството. Тук се грижат за възрастните. В обществата на Първата вълна голямото семейство е центърът на социалната вселена.

Упадъкът на семейството като мощна институция не започна с д-р Спок или със списание „Плейбой”. Той започна, след като индустриалната революция отне повечето функции на семейството. Трудът беше прехвърлен във фабриката или в канцеларията. Болните бяха отведени в болници, децата  – в училища, а семейните двойки – в кината. Старците отидоха в старчески домове. След като всички тези задължения излязоха извън семейството, остана „семейното ядро”, поддържано не от функциите, извършвани от неговите членове, а от психологически връзки, които твърде лесно се прекъсват.

Третата вълна отново дава власт на семейството и на дома. Тя възстановява много от изгубените функции, които някога са правили семейството толкова важно за обществото.

Работене: Около 30 милиона американци сега извършват част от работата си в дома, използвайки персонални компютри, факсове и други технологии на Третата вълна.

Образование: Много родители предпочитат децата им да учат у дома, но истинската промяна ще настъпи, когато компютрите и телевизията заедно превземат домакинствата и бъдат въвлечени в процеса на обучение. В България вече се говори за домашно образование. (бел., с.м.)

Лечение: Какво ще стане с болните? Все повече медицински функции – от тестовете за бременност до измерването на кръвното налягане – извършвани в болници и лекарски кабинети, отново се връщат в дома.” Тук бих добавила и една тенденция за раждането не в болнична институция, а вкъщи. (бел.,с.м.)

“Всичко това показва, че домът става все по-силен, а ролята на семейството нараства.

Но това са много различни семейства – някои са семейни ядра, други са големи фамилии, състоящи се от няколко поколения, някои са резултат на повторни бракове, някои са малки или бездетни, някои раждат деца, докато са млади, а други създават деца в зряла възраст. Това разнообразие от семейни структури отразява многообразието, което срещаме в икономиката и културата след демасовизирането на масовото общество на Втората вълна.

По ирония на съдбата, без да го съзнават, много радетели на „семейните ценности” не допринасят за укрепване на семейството, когато настояват за връщане към миналото. Те се опитват да възстановят стандартизирания модел на Втората вълна. Ако наистина искаме да укрепим семейството и отново да превърнем дома в централна институция, трябва да забравим периферните проблеми, да приемем многообразието и да върнем важните задачи на домакинството…”

Една от най-значимите и стойностни публикации в БГ интернет пространството за мен. Писание за хората; за планините; за изборите, които правим; и за пътя, който извървяваме.

На такава възраст

Така се казва долното. Не е редактирано, не съм го чел дори – просто писах, писах без да мисля. Не съм го чел, а и надали някой от вас ще го дочете докрай – много е дълго….

И все пак – ето го:

На такава възраст

На такава възраст сме, беше казал някой. В тая възраст е така – по 10-12 часа на ден, обядът идва със закуската в 10 вечерта, една кутия цигари на ден и то не защото ти се пуши.
Прахоляк, бързане, вечно свит от нерви стомах…
Костюм, лаптоп, офиси, преговори, “Какво ще пиете?” “Чаша вода, благодаря”, изрази като “не съм оправомощен”, “като компромисно решение”, “не съм в течение”, “би било изключително полезно за” и тем подобни дивотии….
Искам да го видя тоя някой, който казваше, че в тази възраст е така. Искам да го хвана за хилавото от висене на бюро вратле, искам да го стисна за оределите без време коси и да навра мишата му физиономия в бъдещето, за да види себе си…. Да види шкембето, отпуснатите бузи, пожълтялата кожа, задръстените дробове, първия инфаркт на 40…. Да види богатото, бездушно и цинично изчадие, влачещо залинялото без време тяло от джипа до чашата пред камината, от чашата до празното легло….

Къде отидох? Съзнанието полека се връща обратно в тялото, ето, дясната ми ръка ровичка с ножа пръстта, там, до високата подметка на новичките обувки.
– Няма ли да хапваш повече?
Гласът на приятел. Усмихвам му се.
– Хайде да продължаваме, че още доста остава.
Остава ли? Колко остава? Носим си палатка и чували, остава точно толкова колкото решим. Уж е зима, но времето е пролетно, уж сме на февруарска планина, а снегът, наплашен от голямото слънце, се е свил на преспи, пръснати тук-там по сенчестите склонове.
Нищо. Стига ни и толкова сняг. Ще опънем палатката до някоя пряспа, ще запалим примуса и пак ще отпивам от най-вкусната вода… Оскъдната.
Тайничко ще се надявам да се извие буря. Имам спален чувал за сурова зима, ще ми е приятно сврян в него да слушам предсмъртното скърцане на рейките. В тъмнината, насред шума на платнището, ще мога да си представям, че съм алпинист, бивакуващ някъде под Еверест, половин час преди последната отсечка.
– Шамане, хайде прибирай раницата.
За пръв път от десет минути отклонявам поглед от ножа, подметката и малкото кратерче, което швейцарската стомана е изровила.
– Закъде си се разбързал бе, Уайз. Виж какъв хубав следобяд се е отворил, не ти ли идва да си полегнеш малко? Какво беше написал Толстой… “Маршал Кутузов гледа облаците”…
– Бързаме за влака. Стига си се отнасял, че ще закъснеем и после ще се чудим какво да правим.

Завчера тръгнахме нагоре. Беше петък вечерта, едва захванахме пътеката и трябваше да пуснем челниците. Ходехме един до друг, но мълчахме, ходехме злобно, отмъщавахме си един на друг, отмъщавахме си на скапаните работни седмици, отмъщавахме на всичко гадно, на целия свят, на всичко, на всичко, на всичко и то, всичкото, с всеки метър все повече се отдалечаваше от нас…
Отмъщавахме в онази тъмна петъчна нощ, но и на нас отмъщаваха. Отмъщаваха хубавите планински обувки – задето не съм ги поглеждал от месец, отмъщаваха дробовете, за никотина, прахоляка, бензиновите пари, отмъщаваха мускулите – за колата и бюрото, отмъщаваха очите – за взирането в яркия монитор посред нощ….

Така трябвало да бъде. Това бил пътя, ако си старателен и издържиш – ще успееш… Това казваше един човек с треперещи ръце, пожълтели пръсти, дрезгав от цигарите глас и помътнели от снощното пиене очи. По телевизията. “Ако рабоиш така, все някой ден птичето ще кацне на рамото ти”, казваше, а безучастните му, отнесени очи се взираха някъде встрани от водещия на предаването.
Така се успява. Няма време. Днес блъскаш с лакти корема на един, утре стъпваш на главата на друг, във всеки джоб – по мобилен телефон, срещи, бързанне, вратовръзки, поръчкови костюми, лъскави обувки… Шофьори, гордост, на носа ти слагат червен прожектор, за да не се блъскат самолетите…..
Тичане, вечер главата боли неудържимо, ръцете притеперват, кръвното май се опитва да играе от четирите кафета на гладно. Нищо, млади сме, тъпчеш набързо някакво недопечено тестено недоносче и продължаваш напред през договори, преговори, авоари, трансфери, милиони и стотинки…..
Една вечер тайничко от себе си гаврътваш малка ракийка. Главата експлодира, но после приятно ти се доспива и се унасяш, без пред очите ти да тичат клаузи, бизнеспартньори, страхове от грешки.
След няколко дни пак обръщаш една – разсеяно, уж си сбъркал ракията със сиропа за кашлица, който пиеш, за да неутрализираш ужасяващото задръстване от цигарите….

Не знам как решихме, че сме стигнали, беше около четири часа през нощта, беше режещо и най-вече – беше започнало да ме дострашава.
Гърдите ми замръзваха от студения въздух, гърлото бе продрано от кашлянето след всеки баир, струваше ми се, че плюя кръв, когато се опитвах да изхрача гадостта, свряла се от носа чак до средата на гърдите.
Уайза бе в същото положение. Две залитащи, подсмърчащи, плюещи, храчещи, задъхани фигурки с големи раници (когато не си ходил отдавна на планина понасяш боклуци), мъкнещи се без посока през стегналия предизгревен мраз… Трябваше само да ходим нагоре, да изпълзим извън гората с досадните клекове, паднали дървета и коварни преспи, на самия й край да преспим, та утре да излезем на билото, да хванем пътеката и…
Не говорехме. Дълго се мъчех какво да кажа, чоплех из себе си, но не намирах тема, не намирах каквото и да е, несвързано с пари, прецаквания и работа.
Аз, четящия, пишещ, висококултурен и космически интелигентен дървен философ, мълчах като пън и се потях прасешката по баира…. Изпитвах срам от мълчанието си, мразех се, мразех и Уайза, защо и той мълчеше, за какво ми се обижда пък сега…
Всъщност и Уайза нямал какво да каже. Разбрах го по очите му, докато отпивахме кашестата от лед вода преди поредния баир. Тогава ми стана толкова мил… Вече нямах за какво да отмъщавам, отмъщението е долу, близо до асфалта, тук има само един приятел, радост и стръмен баир…
– Уайз, дай да опъваме тук, моля те.
Уайза не отговори. Погледна ме продължително, погледна и стръмния склон, на който нямаше как да се опъне палатка… Изплю се и внезапен порив на вятъра лепна плюнката на якето му. Погледна ме пак, погледна якето и така, без да каже и дума тресна със засилка раницата си в земята. Аз прихнах, той също. Смеехме се, не спирахме, на какво? На актьорството на Уайза, на себе си, на всичко, на всичко….

* * *

Вече е неделя, сгъвам ножа и събирам послушно раницата.
– Като изпуснем влака ще стопираме бе, Уайз. Все ще ни вземе някой.
– А ако не ни вземе? Утре имам важна среща сутринта. проектът се клати, не мога да я отложа. Как ще я отложа? “Прощавайте, но обсъждането на товароносимостта ще отложим за вдругиден, нали разбирате, в момента съм се излегнал на гарата на Горно Нанадолнище и чакам да мине влак или някой да спре на стоп. Ще си дойда по обяд и направо с калните обувки, гетите и раницата с окачената по нея железария ще цъфна в офиса, спокойно”.
– Уайз, не се стягай. Спокойно. Ще хванем влака.
Но и аз не съм спокоен. Слънцето се поскри зад облаците, вече е неделя следобяд, утре съм на работа, утре рано сутринта ще съм обръснат, с костюм, с кола и насред невъобразимото задръстване на път за работа… От тази мисъл стомахът ми вече се свива и ще си остане така до утре, а главата ме заболява…..

Накрая всяка сутрин усещаш парене в стомаха. Странно, колкото по-голяма е банковата ти сметка, толкова по-голямо е и паренето. При втората сметка паренето си остава през целия ден, спира за около час след ядене и после пак почва, затова цял ден хапваш по нещо и тайничко от колегите пиеш сода бикарбонат, тайничко, защото всяка слабост ще упъти глутницата към теб… Както и ти си участвал в унищожението на слабак от стадото, за да заемеш мястото му, така и в твоя гръб са взрени много очи…
Сметката расте, паренето също. Затлъстяваш от постоянното тъпчене, не се движиш, вече дори не ти се и шофира. Преди искаше пари, за да си купиш бърза кола, сега искаш да ти дадат шофьор и голяма, тежка лимузина.
И когато директорката на банковия клон започва да става, за да те посрещне, първият стомашен кръвоизлив експлодира.

Събуждам се рано. Какво значи рано? Вчера легнахме към пет, така и не разгъвахме палатката, имаме хубави, скъпи чували.
Какво значи рано, когато си легнеш към пет? С мъка се добирам до телефона, закопчан в джобчето на чувала. Девет и десет.
– Уайз?
– Ей сега ставам… Има ли кафе?
– Ако си направиш.
Устата ми е пресъхнала. Снегът е сух и изсмуква влагата от организма. Спиш върху вода, а тя те изцежда? Да, защото снегът не е вода. Странно, вчера снегът бе просто гадно градско неудобство под зимните гуми, днес ми е толкова важен. Обръщам се настрана и се взирам в белите кристалчета, на сантиметри от очите ми. Искам да говоря с тях. Дали не полудявам?
– Хайде да ставаме.
Разцепваща, суха, измъчена кашлица. Аз или Уайза, не знам… Редуваме се.

Ставаме, намираме слънчево място, пием кафе, хапваме нещо сладко, събираме раниците. Губим толкова много време, защото вече сме забравили как става, минаха месеци… Първата крачка към билото правим чак в единадесет….

Вече можеш да различиш Стралджанска мускатова ракия от сунгурларска гроздова. Имаш си любима марка и се чумериш, когато я няма в ресторанта. Вкъщи си държиш по няколко бутилки от нея, обзема те ужас от мисълта, че може да свърши и да не я намериш в магазина.
Разбира се, ти си част от елита. Елитът никога не се напива – елитът дегустира. Елитът не върши свинщини, елитът просто се държи модерно. Така и твоето пиене не е точно пиене, а естетски акт на високоинтелектуално пречистване, водещ до цветни прозрения и гениални самонаблюдения. Ти си успял, чисто новата кола е долу, пред къщата, градът се разстила раболепно в далечината, нали живееш в подножието на планината… Отпиваш следващата глътка и си знаеш, че си щастлив. Адски. И успял. И гледаш да не оставаш сам със себе си, а да търсиш някой, на който да демонстрираш колко си успял – с тежката лимузина, с новия дизайнерски телефон, с огромните бакшиши… Ти си елитът и никой не бива да го забравя, особено ти самия.

Съботата има общо три часа. През тези три часа аз съм Шамана, който бях преди пет години, а Уайза – Уайза пак тогава. Когато не носехме от най-скъпата испанска шунка, а парче сланина, омрънкано от стиснатия и затворен баща на Уайза. Но пък не носехме и торбички под очите, нито обсъждахме банкови индекси.
Ходим и се смеем на всичко, разказваме си стари вицове и пак се смеем, смеем се, макар че не можем да говорим много, защото всичко, което ни се е случило, не може и не бива да бъде говорено тук, защото снегът ще поаленее от срам, небето ще притъмнее и някоя библейска буря заслужено ще ни запокити чак долу, при алуминия и стъклото.
За вода разчитаме само на примуса, сандвичите са замръзнали и странни на вкус. И ние сме като две натежали, отпуснати хлапета. С бръчици около очите, сериозни мисли в главата и много умора в тялото.
На билото духа страховито, но ще издържим. Приятно ми е, че духа. Така се чувствам на планина, неудобствата са започнали да ми доставят такава радост.
Ходим, мълчим, смеем се, вече нищо не искаме да покоряваме, напротив – ние сме част от това тук, да ни покорява който ще.
Стигаме до разклона. С табелите. И двете паметни плочи на замръзнали тук. Присядали са, успокоени, че са намерили правия път и са замръзвали. Не е достатъчно да знаеш кой е правия път. ТРЯБВА ДА ИМАШ СМЕЛОСТ ДА ТРЪГНЕШ ПО НЕГО И ВОЛЯ ДА НЕ СЕ ОТКАЗВАШ.

Опитваш да говориш с чистачката, защото всички са заети, а ако не говориш, чуваш мислите си. Горката женица, не е имала време да чете книги, нито да слуша музика. Омъжила се е млада и цял живот е работила като куче, от сутрин до мрак. Ти си два пъти по-млад, тя може да ти е майка, но мълчаливо чисти огромната ти къща и трепери от ужас, когато й се разкрещиш.
Опитваш да говориш с нея, опитваш да намериш обща тема, макар че удебеленият от двадесет и пет годишната ракия език не е много работлив. Женицата трепери, гледа да ти угоди, с ужас в очите казва, че не е чела Стайнбек, та не знае, но щом казваш, сигурно “Безпътният автобус” е страхотна творба.
Всъщност все би трябвало да има за какво да говорите – чувал си я как се смее докато чисти, чувал си я как говори с градинаря, преди да разбере, че си се върнал.
Опитваш да говориш с нея, но срещаш само животински страх и ужас. Накрая й теглиш една, в очите, жената се превива от унижение, но мълчи и се мъчи да измисли нещо, за да ти угоди, теглиш й още една и отиваш да си досипеш.

Оттук, от разклона, има само един път. Надолу. Събота вечер е. Ще спим в гората, като слизаме надолу….
Съботната нощ. Последната спокойна. Неделната вечер е най-гадната в цялата седмица, най-леката е петъчната, съботната е по средата.
Разказваме си студентски истории. Ние, тежките във всяко отношение хора на средна възраст, се смеем дяволито, помнейки изпити, сесии, осмодекемврийски празници. И старата, старата жълта руска кола, която безропотно издържаше младежкото ръчкане.
Накрая подхващаме сериозните теми. За живота. Как не съм чел книга от години. Как парите вече не ме радват. Колко ми е трудно. Че докторът ми е казал, че ако не престана да живея така, до десетина години ще съм пълна развалина, направо инвалид, ако не и мъртъв. Че вече си тръгнал по доктори, а веднъж почне ли се…..
– Къде се дянахме бе, Уайз? В какво се забихме?
Уайза пуши мълчаливо и издухва дима през отвора на палатката. Уж нямаше да пушим вътре, но не се стърпяхме.
– Как в какво? Успели хора сме.
– В какво сме успели бе, Уайз?
Уайза мълчи цяла вечност.
– Качихме се пак дотук, в това сме успели.
– А защо ни трябваше да слизаме оттук преди години, а Уайз?

Уайза мълчи и със сигурност ме мрази за тези думи.

Вчера погребаха единия шеф. И ти беше там, но тайничко четеше съобщенията на телефона си и мислеше за предстоящия договор. Всички в офиса повтаряха едно – кой би тръгнал да тъжи за тоя алкохолизиран стар циник. Сега обаче всички са тук. Защото така се прави, а и не се знае – може да създадеш перспективен контакт на погребение на толкова важна клечка.
Сърцето ти със сигурност е разбито, кръвното прави каквото си иска. Третият стомашен кръвоизлив те изплаши толкова, че спря пърженото – за седмица. Ракията от успокоител стана ужасен кошмар, който те бие в главата, но не иска да напуска дните ти. Ръцете треперят постоянно и ги криеш под бюрото на важни срещи… На няколко пъти отиде на преговори, смърдящ на алкохол. Скоро ще спреш да си вярваш, че не са усетили… Май не ти пука, защото вече си съдружник и не могат да те уволнят. Ти си част от елита.
Погребението свършва, едва изтрайваш да се качиш в колата и почваш телефонните разговори. Преди това удрящ няколко глътки, в памет на починалия, разбира се…..

Преди минутка беше петък следобяд и бяхме във влака за насам. Сега вече е неделя следобяд и всичко се разпада. Уайза се цупи, след малко ще ми каже, че си е знаел да вземем поне една кола, а не да се правим на тийнейджъри с тия влакове.
На мен също ми минава да звънна на шофьора и да му кажа да дойде да ни вземе. Отново се превръщаме в това, което сме. Подозрителни, бързащи, начумерени, остри, мачкащи…
– Не, Шамане, не ми пука какво сме се заричали. Не мога да изтърва срещата утре. Ще звънна да пратят кола.
Значи с Уайза мислим абсолютно еднакво. Приятно ми е, но ми е и тъжно за него.
– Ще смогнем за влака, помни ми думата. Още е само три и половина….

Три и половина, а планината вече е свършила. Остава нервното ходене до транспорта. И мисленето за понеделника. Планината умря. Планината е зад гъста пелена от планове, срещи, тревоги и фалш.
Ходим надолу. Плаче ми се. Не искам да слизам, не искам да е неделя, не искам каквото и да е, не искам, не искам, не искам…..

Трети пореден доктор ти казва същото. Можело да бъде и година, но заради съсипания черен дроб и тотално свършилото сърце ти давал не повече от шест.
Качваш се в колата плачещ и започваш да трошиш. Шофьорът е замръзнал на мястото си и не поглежда в огледалото за обратно виждане. Стои и чака да му кажеш посоката.
Каква посока да му кажеш… Има ли смисъл…. Няма ли поне да те пита защо плачеш, как си…

Ще купиш билет до Непал. Трета класа. Пета, ако има. Ще се смееш заедно с младежите, които броят стотинките си, но пътуват, спят по гари и хостели, но се смеят.
Ще вземеш носач, защото от тежестта на раницата подаш и потича кръв от носа. Ще носиш цветна кърпа на главата си, защото косата е рядка и на туфи, като клек, от химиотерапията.
Ще стигнеш до началото на Пътя нягоре. Ще се качваш нагоре, куцукащ, подпиращ се на щеката, ще храчиш кръв, кръв ще тече от носа, от ушите, косата и тук ще пада на кичури, а шерпът, твоят единствен приятел на целия свят, ще ти помага и ще налива от сладкия чай в напуканите ти устни. Той знае защо си тук, сигурно е виждал и други такива успели европейци.

Ще се качваш нагоре. С последните си сили. Ще молиш шерпа да ти разказва за семейството и децата си. Понякога ще се заблуждаваш, че виждаш в него Уайза, но Уайза почина преди месец, инфарктът го прибра преди теб.
Ще стигнеш нависоко, болката в гърдите ще значи само едно – отокът започва.
На следващата вечер ще разбереш, че шерпът, този дребен човек, носещ багажа ти, носещ и теб, когато не можеш повече, този дребен човек е единственият, който страда за теб. Него го боли за теб. Плачеш с глас цяла вечер, плачеш за него, плачеш от срам, че плачеш и за себе си.
Затова и ще го помолиш да те остави. Ще му дадеш последната си пачка пари и всичко ценно от багажа. Той няма да ги иска, но ти ще го убедиш, ще изпозлваш за последен път онази мачкаща сила, с която печелеше преговорите и която те доведе дотук.
Ще продължиш нагоре сам. Без багаж. Без чувал. Без страх. За последно. Хванал Пътя за нанякъде. Оставил само неуверени, старчески стъпки на остарял без време човек, оставил само червена диря от отровената ти, погубена кръв…..
И когато вече е късно да се връщаш, ще си спомниш за онези планини, на които ходехте с Уайза. И за нищо друго няма да си спомняш.

Rockabye baby! е серия от музикални произведения, инструментални версии на творби на популярни рок /и не само/ изпълнители за новородени и малки деца. Сред тях има адаптации на песни от рок-класики на Beatles, Rolling Stones и Led Zeppelin, през Pink Floyd, AC DC, Metallica, Aerosmith и Queen, до Madonna, Pink, Eminem, Michael Jackson и Jay Z. Преработени като приспивни песни /lullabies/, те са чудесно средство за успокояване на децата – и ‘създаване’ на музикални вкусове :)

Идеята е на Lisa Roth /сестра на вокалиста на Van Halen/, която разказва за проекта в това интервю. Начинанието е започнато през 2006 г. и понастоящем има издадени над 60 диска.

Ние със Светле харесваме това, че е съхранено оригиналното звучене, че и преработени песните запазват мелодичността си и ни карат с удоволствие да тананикаме /е, понякога и да ‘пришепваме’ ;) /. Най-често ги пускаме при приспиване, но също и когато искаме да “успокоим енергията” – например на път, в банята, или когато се налага да чакаме някъде. Особено забавно е, когато на път мама и тати припяват или подсвиркват – децата искрено ни се радват /надяваме се скоро и да пригласят : )) /. А обичайно – при приспиване – е отбележително детето да се успокои и заспи на Thunderstruck, Paint it black или Give it away….

Най-същественият ‘кусур’ за нас е, че официалната разпространителска мрежа е ограничена само до US, и е малко приключение /но същевременно и удоволствие/ да намерим някое от CD-тата за подарък – най-често през Amazon. А когато искаме да ‘запалим’ някого за идеята – официалният сайт предлага ‘мостри’ на песните. Приятно слушане – и приспиване :)

“Какъв е смисълът да искам нещо, което вече е възможно?” се запитах докато четях един от романите на Тери Пратчет – Пощоряване.

“Никога не обещавай възможното” – казва герой от там, след което продължава: “Всеки може да направи възможното. Трябва да обещаеш невъзможното, защото понякога невъзможното всъщност е възможно, стига да намериш правилния подход, или поне често може да се поразтегнат пределите на възможното. А пък ако се провалиш, е, добре, нали то си беше невъзможно.”

Интересен начин на мислине, нали? Дали не можем да се поучим от него?

Какво означава да се развиваме? – това е да правим, да можем, да мислим така, както досега не сме.
Какво означава да мечтаем? – да искаме нещо, което нямаме, нещо което е “на хоризонта” ни.
Всеки може да постига постижимото. Искаме ли да сме “всеки”? Дали да не се прицелим още по-далече?

Струва си да се развихрим и да помечтаем, да поискаме от себе си повече, да потърсим онова, което наистина ще ни направи щастливи, а не имащи “нормален” живот и да се заловим с преследването му.

А какво е “онова”, което ще ни направи щастливи и как да го открием? Знанието за него е там, вътре в нас, скрито под много пластове страх, ужас, неувереност, парализиращи убеждения, мързел, ленност, самопораженство, самоосъждане, необичане на себе си и още, и още.

Можем да се опитаме да разпръснем всички тези пречки. Поне за кратко. Защо да не помечтаем? Какво наистина искаме?

Отпуснете се за малко, зарадвайте се на живота, заради самия него и не забравяйте да напишете желанията си.
Спокойно можете да пропуснете мислите за това дали е възможно да постигнете помечтаното. Щом има желание, ще се намери и начин как да се постигне (дори и да не го виждаме към момента). Но без мечта, няма посока.

Затова, смело напред – към хоризонта на мечтите ни!

Отивам да пиша :)

специално редактирана съвместна публикация с блога на Кареа

Преди време със SAS попаднахме на документален филм, който като много подобни се опитва да създаде представа за възможните последици, в случая от затоплянето на планетата. Филмът е от “събуждащите”, а не от “ужасяващо парализиращите”, затова може би си струва и да се види.

Ето го и филма – озвучен на български и е с продължителност 46 минути. Приятно гледане!

Screw It, Let’s Do It е по-кратката ;) автобиографична книга на Ричард Брансън. В публикуваната за първи път през 2007 година книжка, основателят на конгломерата Virgin разказва истории с много чувство за хумор и житейска мъдрост. От случки в ранното му детство, през ключови събития от развитието на Virgin, до моменти от отбележителните му приключения и пътешествия по въздух и вода. Същевременно дава принципи и примери за житейски цели и мотивация, които могат да вдъхновят и вас.

Ето и някои от любимите ми цитати от книгата:

Live life to the full. Enjoy every minute of it. Love and look after mum.

Never do anything if it means you can’t sleep at night.

I work out all my best ideas in my head too.

What’s money for anyway? It’s to make things happen.

Hard work and fun is what life is all about.

Ричард Брансън е предприемач, авантюрист, филантроп и автор на няколко книги, сред които “Screw it, let’s do it” /post coming :) /, “Losing my virginity” и “Business Stripped Bare”. Основател е на конгломерата Virgin group и от десетилетия е негово лице.

В своето интервю пред TED през 2007 разказва за някои от предизвикателствата, през които е преминал; за забавни и отбележителни моменти; както и за това да бъдем себе си, да бъдем родители, и за начините, по които можем да окажем влияние.

Приятно гледане!

Уважавам сър Кен Робинсън още от първия клип, който гледах с негова презентация пред ТЕД 2006 година. Очаровах се от личността му – чувството за хумор, будността, личната сила. Тематиката също ме заинтригува – образование, промени, креативност.

Неотдавна попаднах на едно негово интервю, от което разбрах, че е издал книга, подпомагаща процеса на откриване на талантите ни. В самото интервю също дава насоки, затова с удоволствие го публикувам тук след любителски превод от английски (и SAS помогна). Допълнителен мотив е и това, че в отговорите му откривам потвърждение на начина, по който мисля и действам при водене на кариерни проекти в Кареа.

Тук ще откриете оригинала. Ето го и интервюто:

Сър Кен Робинсън: Как да откриете своите таланти?

Разговарям със сър Кен Робинсън за това как професионалистите могат да открият техните вътрешни таланти и страсти. Робинсън е международно признат лидер в развиването на творчески, иновативни и човешки ресурси в образованието и бизнеса. Неговите презентации на конференциите ТЕД през 2006 и 2010 са гледани повече от 25 милиона пъти и са видяни от около 250 милиона хора от 150 страни. Той е автор на The Element (Елементът – издателство ROI Communication), Out of Our Minds и неговата най-нова книга, наречена Finding Your Element: How to Discover Your Talents and Passions and Transform Your Life.

В това интервю говорим за това как да идентифицираме нашите уникални таланти и страсти; какво да правим, ако изпитваме страст в нещо, в което не сме добри; защо не всеки може да си изкарва прахраната си правейки това, което харесва; и за още неща.

Как хората определят своите уникални таланти и страсти? По случайност ли се случва това? Дали ще открием талантите и страстите си отчасти е въпрос на възможност. Ако някой никога не е плавал; хващал някакъв инструмент; опитвал да обучава или да пише художествена литература; как ще разбере, че има талант да извършва някое от тези неща? Човешките заложби са като природните ресурси – често са заровени под повърхността и е необходимо да се положат усилия, за да се открият. Книгата Finding Your Element включва съвети, насоки и практически упражнения, подпомагащи търсенето да се случва съзнателно и систематично.

Какво се случва, ако страстта ни не е в нещо, в което сме добри? Елементът е там, където естествените ни таланти се припокриват с личните ни страсти. За да сме в елемента си, не е достатъчно да правим нещо, в което сме добри. Много хора са добри в нещо, което не им доставя удоволствие. За да сме в Елемента си, следва да обичаме това, което правим: ако е така, то никога повече няма да “работим” отново. Страстта е двигателят на постиженията във всички области. Някои хора обичат неща, в които си мислят, че не са добри. Това може да е защото подценяват талантите си или защото не са започнали да ползват и развиват талантите си. Във всеки случай, много по-надалеч може да се отиде със силна страст и по-умерен талант, отколкото с изявен талант, но с малко ентусиазъм.

Смятате ли, че е реалистично всеки да може да превърне страстта си в своя работа и да получи удовлетворение в живота? Някои хора могат да се прехранват бидейки в своя Елемент. Някои не могат, а други и не искат. Откриването на Елемента не е въпрос само на това как да се изкарват пари: по-скоро е въпрос на това какъв живот имаме и дали като цяло го приемаме за смислен и удовлетворителен. Дали можем или не можем, или пък не искаме да изкарваме прехраната си бидейки в своя Елемент, ние дължим на себе си осигуряването на възможност поне част от времето през деня или седмично да правим неща, които най-естествено ни се отдават и ни карат да се чувстваме истински и в центъра си.

При тази неблагоприятна икономическа ситуация, как добивате увереност за да преследвате мечтите си? Както вече казах, да бъдеш в Елемента си е по-скоро призвание, отколкото професия (работа). Това опира до нас и до нашите специфични обстоятелства. Всички сме уникални и всеки живот е различен. Никой друг няма нашето резюме (CV). Човешките същества притежават невероятни възможности за творчество и въображение. Ние създаваме живота си, а можем също и да го пресъздаваме. Във време на икономически спад и несигурност, е по-важно от всякога да се вгледаме дълбоко в себе си, да изберем живота, който наистина искаме да имаме и талантите и страстите, които могат да го направят възможен.

Кои са Вашите три главни кариерни съвета? Първо, животът не е линеен. Това, което правите сега, или сте правили в миналото, не е задължително да определя това, което ще правите и в бъдеще. Книгата Finding Your Element е пълна с истории и примери за хора, които са направили често драматични и изненадващи промени в посоката на живота си, в името на това да бъдат в Елемента си.

Второ, парите не са гарант за щастие. Всички ние се нуждаем от пари, достатъчни за това да живеем и да се грижим за тези, които зависят от нас. Но и изследванията и опита потвърждават, че няма пряка връзка между богатството и щастието. Щастието, ако това искаме, е духовно състояние, а не материално. То идва от усещането за реализираност, от чувството за цел и лична уникалност.

Трето, най-важните препятствия за откриването на нашия Елемент са по-скоро вътре в нас. Може да се притесняваме от мнението на другите или, че ще се провалим и ще изглеждаме като глупаци. Откриването на Елемента ни може да изисква смелост, но това е така при всички заслужаващи си постижения.

Това беше интервюто. Надявам се, че е събудил въпроси във вас, а и, че е дал някои отговори с това интервю. Лично аз ще се запозная с книгата му скоро и вероятно тогава също ще има какво да споделям.

съвместна публикация с блога на Кареа.

В представянето си на конференцията TED през 2003, Jeff Hawkins говори за голямата си страст  – невронауката и за това как тя ще промени света на технологиите. Той разглежда мозъка като многоизмерна матрична система за съхранение на данните, която ни позволява да правим предвиждания на база предишен опит. В резултат, интелигентността  се изразява във възможностите за тези предвиждания. Създателят на Palm PDA и Treo смартфоните разказва за важността да имаме теория за това как работи мозъка и за своите начални изследвания и опити за създаване на такава теория.

Приятно гледане!

Речта на David Foster Wallace “This is water” е едно вдъхновяващо слово, което продължава да ме кара да преоткривам и да се замислям за идеите в него. Започва с история за две риби, които срещат по-възрастен рибок докато си плуват. Старият рибок им кимва и казва “Здравейте, момчета. Как е водата?” И двете риби продължават да плуват, докато след малко едната поглежда към другата и казва “Какво, по дяволите, е това ‘вода’?”

Речта /можете да я чуете на openculture.com или да я прочетете на web.archive.org/ е произнесена на абсолвентската церемония в колежа Kenyon през 2005 година и от години циркулира в нета. Сред концепциите, които са представени в нея, открояващи за мен са значението на вярванията ни, как нагласите ни определят реалността ни, и особено осъзнаването на мета-мисленето – начина, по който мислим как мислим. Всички те, пречупени през призмата на образованието /все пак е реч за абсолвенти ; ) /. Както David Foster Wallace казва в края на речта: “истинската стойност на истинското обучение почти няма общо със знанието, а е за простото осъзнаване: осъзнаване, кое е реално и съществено, толкова скрито, макар и навсякъде пред очите ни, през цялото време, че следва да продължаваме да си напомняме отново и отново:

“Това е вода”.

“Това е вода”

Неотдавна със SAS гледахме един документален филм, който ни поразтърси. Филмът е създаден от човек, чийто дядо е бил директор на една от първите фабрики за пластмасови изделия.  Той разказва за ентусиазма и надеждата в новия материал, които е имал дядо му. Вярата, че това ще е решение на много от затрудненията в ежедневния живот на хората. И в редица отношения е бил прав – поне що се отнася до достъпност и ниска цена на много продукти, запълващи (и понякога улесняващи) живота ни.

Внукът му, повече от половин век по-късно, си задава друг въпрос – каква е обратната страна на тази монета – освен, че е полезен материал, доколко е и вреден. Също така – как се е интегрирал в живота ни, каква цена плащаме за наличието му там и можем ли да направим нещо, за да намалим вредните му влияния.

Филмът е завладяващ с прямотата на водещия, който упорито и активно прави своите проучвания, задава въпроси, търси истини. Навежда ни на размисли за ролята на законодателствата в регулирането на вредните съставки, но и на мисли за това какво ние – всеки един от нас може да направи, за да защити поне малко себе си и близките си.

Ето тук можете да се запознаете с трейлъра на филма (на английски).
Ето тук можете да изгледате целия филм (с продължителност 1 час и 35 минути).

Приятно гледане!

В този увлекателен пост за историята на софтуерните платформи, Michael Mace разказва за първия компютър за бизнес употреба – LEO. Отново с 4К памет /с тегло половин тон ; ) /, и заемащ площ от 500 кв. м. – LEO е позволил оптимиизиране на дейности, отнемали 8 минути, до 1.5 секунди.

……. When the people at Lyons first heard about these new computer thingies, they wanted one immediately to help run the business. But there wasn’t any way to buy one. So they donated $5,000 (about $50k today) to Cambridge University to create a modified version of a computer that Cambridge had been working on.

The result was called LEO (Lyons Electronic Computer), and when it started regular operations on November 17, 1951, it was the world’s first business computer. It occupied 5,000 square feet of floor space (about 500 square meters), and its 4k memory unit weighed half a ton because it was full of mercury. LEO’s lead programmer was David Caminer, who is generally credited as either the world’s first business software programmer or the first systems analyst. LEO’s software let it handle — guess what — the same sorts of tasks we handle on business computers today: payroll, inventory, financials, and so on. It cut the time to calculate one employee’s wages from eight minutes to 1.5 seconds. …………

Технология, изпълнила своята роля, и променила бизнеса.

Първият бизнес компютър

В памет на Steve Jobs – един визионер, съзидател и личност, променил света на технологиите, и света за нас. Поклон!

Тази реч е изнесена от него през 2005 година на церемонията по случай дипломирането на випуска на Станфордския университет. Българският превод е от блога на Живко Желев.

Чест за мен е да бъда с вас днес на церемонията по дипломиране на един от най-добрите университети в света. Ако трябва да съм честен, така и не завърших колеж… и това тук е най-близката ми среща с дипломиране от университет.

Днес искам да ви разкажа три истории от моя живот. Това е.

Нищо особено. Просто три истории.

Първата история е за свързване на точките.

Отпаднах от Рийд Колидж след първите шест месеца, но останах в университета като прекъснал още около 18 месеца преди окончателно да напусна. Защо все пак напуснах?

Всичко започна още преди да се родя. Билогичната ми майка била млада, неомъжена, токущо завършваща студентка и решила да ме остави за осиновяване. Имала огромното желание да бъда осиновен от вишисти, така че всичко било уредено, за да бъда осиновен от адвокат и съпругата му. Освен, че при раждането ми, те решили, че всъщност искат момиче. И така, моите родители, които били в списъка с чакащите, получили обаждане посреднощ с въпрос: “Имаме неочаквано бебе – момченце, искате ли го?”. Те казали: “Разбира се!”. Биологичната ми майка разбрала по-късно, че майка ми никога не е завършила колеж и че баща ми не е завършил гимназия. Тя отказала да подпише опоследните документи по осиновяването. Омекнала едва няколко месеца по-късно, когато родителите ми обещали, че някой ден ще отида в колеж.

Това бе началото на живота ми.

И 17 години по-късно, отидох в колеж. Но наивно избрах колеж, който беше почти толкова скъп, колкото е Станфорд. И всички спестявания на работническото ми семейство отиваха за обучението ми в колеж. След 6 месеца вече не можех да видя ползата от това. Нямах идея какво искам да правя с живота си и никаква идея, как колежа щеше да ми помогне да го разбера. И ето ме, харчещ всичките пари, които родителите ми са спестявали през целия си живот. Така че, реших да напусна, надявайки се, че всичко ще бъде наред.

Тогава си беше страшничко, но гледайки назад, това бе едно от най-добрите решения в живота ми. От момента, в който напуснах можех да спра да ходя на задължителните занимания, които не ме интересуваха и да започна да ходя на тези, които ми изглеждаха далеч по-интересни.

Не всичко беше романтично.

Нямах стая в общежитието, така че спях на пода в стаите на мои приятели. Връщах бутилки от Кока-кола за 5-цента депозит, за да имам с какво да си купя храна. Ходех по 11 километра през целия град всяка неделя вечер, за да ям хубава храна в храма Харе Кришна, поне веднъж в седмицата. Обичах го. Много от нещата, на които връхлетях, следвайки интуицията и любопитството си, впоследствие се оказаха безценни.

Нека ви дам един пример: По нова време колежа Рийд предлагаше, може би най-добрия курс по калиграфия в страната. В целия район на колежа, всеки постер, всеки етикет на всяко чекмедже беше красиво ръчно калиграфирано. Понеже бях прекъснал и понеже не трябваше да ходя на обикновените часове реших да отида на курс по калиграфия, за да се науча как се прави. Научих за шрифтовете Шериф и Сан Шериф, за варирането с разстояние между отделните букви, за това какво прави добрата типография – добра. Беше красиво, запомнящо се, артистично-изтънчено, по начин, който науката не може да улови. Беше очарователно.

Нищо от това нямаше дори и надежда за някакво практическо приложение в живота ми. Но 10 години по-късно, когато създавахме първия Макинтош, си спомних за всичко. И го внедрихме в Мак-а. Това бе първият компютър с красива типография. Ако не бях отишъл на точно този курс в колежа, Мак-ът никога нямаше да има разнообразни шрифтове или пропорционално резпределени шрифтове.

И след като Windows просто изкопира Мак, най-вероятно никой човек или компютър нямаше да ги има. Ако не бях прекъсвал, никога нямаше да отида в калиграфския клас и персоналните компютри можеха да останат без чудесната типография, която сега имат.

Разбира се беше невъзможно да свържа точките гледайки напред, докато бях в колежа. Но бе много по-ясно, гледайки назад 10 години по-късно. И пак, не можете да свържете точките, гледайки напред, можете да ги свържете само гледайки назад.

Трябва да вярвате, че в бъдеще точките някак си ще се свържат. Трябва да вярвате в нещо! Инстинктите си, съдбата, живота, кармата, или в каквото и да е. Защото вярата, че точките ще се свържат някъде по пътя ще ви даде увереността да следвате сърцето си, дори когато ви вкара извън утъпкания път. И точно това ще ви направи различни.

Втората история е за любовта и загубата.

Бях щастливец – разбрах рано какво обичам да правя. Уоз и аз стартирахме “Епъл” в гаража на родителите ми, когато бях на 20. Работихме здраво и за 10 години Епъл се разрастна от нас двамата в гаража до компания оценявана на над 2 милиарда долара и с над 4000 работника. Преди година бяхме пуснали на пазара най-доброто ни творение Макинтош. Аз тъкмо бях станал на 30. И тогава ме уволниха.

Как може да те уволнят от компания, която си основал?

Ами, когато Епъл се разрастна, наехме някой, за който мислех, че има таланта да управлява компанията заедно с мен. За първата година и нещо нещата вървяха добре. Но след това възгледите ни за бъдещето започнаха да се разклоняват и в края на краищата имахме срив. Когато това се случи, бордът на директорите ни застана на негова страна. И така на 30 години ме изгониха. И то ме изгониха публично. Всичко, за което се бях борил през целия си живот, си беше отишло. И бе опустошително.

Няколко месеца не знаех какво да правя. Чувствах, че съм предал предишната генерация предприемачи, че съм предал щафетата, така както ми беше предадена и на мен. Срещнах се с Дейвид Пакард и Боб Нойс. И се опитах да им се извиня, че се издъних така лошо. Аз бях публичен провал и дори си мислех да избягам от Долината /Силициевата долина/, но нещо започна бавно да ме възражда – все още обичах това, което правех.

Промяната на ситуацията в Епъл не промени това ни най-малко.

Бях нежелан, но все още влюбен.

И реших да започна отначало.

Тогава не го осъзнавах, но се оказа, че това, че ме уволниха от Епъл, бе най-хубавото, което можеше да ми се случи. Тежестта на това да си успял бе заменена от лекотата отново да бъдеш начинаещ, все по-малко сигурен в каквото и да било. Това ми даде свободата да навляза в един от най-креативните периоди на живота ми. През следващите пет години стартирах компания, наречена NeXT, друга компания, наречена Пиксар и се влюбих в невероятна жена, която щеше да стане моя съпруга. Пиксар направи първият компютърно-анимиран филм “Играта на играчките” и сега е най-успешното студио за анимация в света. При невероятно развитие на обстоятелствата Епъл закупи NeXT и аз се върнах в Епъл и технологията, която разработихме в NeXT сега е в основата на ренесанса в Епъл. Лорийн и аз имахме чудесно семейство заедно. Почти съм сигурен, че нито едно от тези неща нямаше да се случи, ако не ме бяха уволнили от Епъл. Беше отвратително лекарство, но мисля, че пациентът се нуждаеше от него.

Понякога живота те удря с тухла по главата.

Не губете надежда.

Убеден съм, че единственото нещо, което ме накара да продължа бе това, че обичах това, което правех. Трябва да откриете какво обичате. Това се отнася за работата ви, така както се отнася и за любовта. Работата ще заема голяма част от живота ви и единственият начин да бъдете наистина удоволетворени е да правите това, което вярвате, че е чудесна работа. И единственият начин да вършите чудесна работа е да обичате това, което правите. Ако все още не сте го открили, продължавайте да търсите. И не се задоволявайте с нищо друго! Както винаги сърцето ви ще ви подскаже, когато сте го намерили. И като при всяко голямо приятелство, ще става все по-добре и по-добре с течение на времето.

Така че продължавайте да търсите! Не се задоволявайте с нищо друго!

Третата ми история е за смъртта.

Когато бях на 17 прочетох цитат, който звучеше така: “Ако живееш всеки ден като да е последен, почти сигурно е, че някой ден ще се окажеш прав”. Направи ми впечатление и от тогава през последните 33 години всяка сутрин се гледам в огледалото и се питам: “Ако днес е последния ден в живота ми, бих ли направил това, което ще направя днес?”. И когато отговора е “Не”, за прекалено много дни напред знам, че трябва да променя нещо. Да запомня, че скоро ще умра бе най-важния инструмент, с който се сблъсках за да ми помогне да взема най-важните решения в живота. Защото почти всичко – всички външни очаквания, цялата гордост, целият страх от затруднения или неуспех – всички тези неща отпадат пред лицето на смъртта, оставяйки само най-важните неща. Да знаеш, че ще умреш е най-добрият начин, който ми е познат, да избегнеш капана на мисълта, че имаш нещо за губене.

Вече си гол.

Няма причина да не последваш сърцето си.

Преди година ми бе поставена диагноза – рак.

Сканираха ме в 7,30 часа сутринта и ясно се видя тумор в панкреаса ми. Дори не знаех какво е панкреас. Докторите казаха, че това почти сигурно е нелечима форма на рак и че не трябва да очаквам да живея повече от 3 до 6 месеца. Докторът ме посъветва да отида вкъщи и да си подкарам нещата, което на докторски код означаваше да се приготвя да умра. Означаваше да се опиташ да кажеш всичко на децата си. Мислил си си, че имаш 10 години за да го направиш – сега вече имаш няколко месеца. Означаваше да се убедиш, че всичко е подготвено така, че да е максимално лесно за семейството ти. Означаваше да се сбогуваш. Живях с тази диагноза цял ден. По-късно вечерта ми направиха биопсия, при което ми завряха ендоскоп в гърлото, през стомаха и червата ми, сложиха игла в панкреаса ми и взеха няколко клетки от тумора. Бях упоен, но жена ми, която беше там, ми каза, че когато погледнали клетките под микроскоп, докторите се разплакали – оказало се, че имам рядка форма на панкреасен рак, която се лекувала чрез операция. Направиха ми операцията и слава богу сега съм наред.

Това беше най-близката ми среща със смъртта и се надявам да остане най-близката такава за още няколко десетилетия. След като го преживях, мога да кажа с по-голяма увереност, че смъртта е полезна, но чисто интелектуална концепция.

Никой не иска да умре.

Дори хората, които искат да отидат в рая не искат да умират за да стигнат там. И все пак всички сме се запътили към смъртта. Никой не е избягал от нея.

Така е, защото трябва да е така. Защото смъртта е най-вероятно най-доброто изобретение на живота. Тя е агента на промяната на Живота. Прочиства старите за да направи път на новите. Сега вие сте новите, но някой ден, не след дълго, вие ще сте старите и ще ви прочистят. Съжалявам, че съм така драматичен, но е така.

Времето ви е ограничено, така че не го хабете в живеене на нечий чужд живот. Не бъдете пленници на догмата – което е да живеете с резултатите от мисленето на други хора. Не се оставяйте шума от чуждото мнение да заглуши вътрешния ви глас. И което е най-важно, имайте куража да преследвате сърцето си и интуицията си. Те някак си вече знаят какво наистина искате да се случи.

Всичко останало е второстепенно.

Когато бях млад имаше невероятна публикация, наречена “Каталог на цялата земя”. Това бе една от библиите на моята генерация. Беше създадена от момче на име Стюарт Бранд, недалеч от тук, в парка Менло. Той и вдъхна живот с поетичния си допир. Бе края на 60-те, преди персоналните компютри и преди компютърната обработка, така че бе направена с помощта на пишеща машина, ножици и фотоапарати Полароид. Беше нещо като Гугъл на хартия , 35 години преди да се появи Гугъл. Бе идейна, преливаща с изящни инструменти и чудесна галантерия. Стюарт и неговия тим издадоха няколко броя на “Каталог на цялата земя”. Тогава, когато извървя пътя си, издадоха последния брой.

Беше средата на 70-те и аз бях на вашата възраст. На задната корица на последния им брой имаше снимка на селски път, рано сутринта. Път, на който можете да се намерите, пътувайки на автостоп, ако сте толкова авантюристични. Под снимката имаше надпис: “Останете гладни. Останете безразсъдни”.

Това бе прощалното им послание.

Останете гладни. Останете безразсъдни.

Винаги съм си го пожелавал.

И сега, когато завършвате, за да започнете нещо ново, ви го пожелавам и на вас.

Останете гладни. Останете безразсъдни.

Благодаря на всички ви.

В романа “Въоръжени мъже”, Тери Пратчет споделя една теория, която истински ни допадна като разсъждение и на мен, и на SAS. Ще го цитирам тук, може да се окажем повече вярващите в нея.

“Като малък Сам Ваймс си мислеше, че много богатите се тъпчат до пръсване от златни чинии и че живеят в мраморни къщи. А научи нещо ново: много, ама много богатите можеха да си позволят да бъдат бедни. Сибил Рамкин живееше в онзи вид бедност, който е достъпен само за много богатите, бедност, достигната от другата страна.

Жените, които бяха просто богати, спестяваха и си купуваха рокли от коприна, обточени с дантела и перли, но Лейди Рамкин беше толкова богата, че можеше да си позволи да топурка из къщата в гумени ботуши и вълнена пола, които са принадлежали на майка й. Тя беше толкова богата, че можеше да си позволи да живее на бисквити и сандвичи със сирене. Беше толкова богата, че живееше в три стаи от трийсет и четирите на резиденцията си. Останалите бяха пълни с много скъпи и много стари мебели, загърнати в покривки срещу прах.

Причината, поради която богатите бяха толкова богати, разсъждаваше Ваймс, беше, че те съумяваха да харчат по-малко пари.

Да вземем ботушите, например. Той печелеше по трийсет и осем долара месечно плюс добавките. Един наистина добър чифт кожени ботуши струваше петдесет долара. Но един чифт ботуши, който той можеше да си позволи и който горе-долу ставаше за сезон-два и после протичаше като в ада, когато мукавата сдадеше багажа, струваше около десет долара. Точно от тези ботуши си купуваше винаги Ваймс и ги носеше, докато подметките не изтънееха дотолкова, че можеше да определи къде точно в Анкх-Морпорк се намира в някоя мъглива нощ само по формата на паветата.

Но работата беше там, че добрите ботуши издържаха с години. Човек, който можеше да си позволи да плати петдесет долара, имаше ботуши, дето и след десет години да му държат краката сухи, докато беднякът, който можеше да си позволи само евтини ботуши, щеше да е похарчил стотици долари за ботуши за същото време и краката му пак щяха да са си мокри.

Това беше „Ботушената“ теория на Капитан Самюел Ваймс за социално-икономическото неравенство.”

Какво ще кажете? Правя само уговорката, че под “скъпи вещи”, Пратчет има предвид качествените стоки, които имат и съответната добра цена. Тук не се включват онези  стоки с изкуствено завишени цени, които сякаш ни казват “само богаташ може да си ме позволи” и към които се насочват хората, които искат да почувстват и преживеят богатството си. Качеството на стоката в тези случаи няма значение. Важен е нейният имидж, престиж и статус.

Преди да завърша, ще цитирам още нещо на Тери Пратчет от друг негов роман – “Истината”: “Понякога стъклото засенчва диамантите, защото за разлика от тях има какво да доказва.” Сигурно вече разбирате защо със SAS толкова харесваме този автор.

Дом (Home) е филм за Земята, за хората и за бъдещето, към което вървим: http://www.youtube.com/watch?v=jqxENMKaeCU&feature=watch-now-button&wide=1

Ето част от официалното му представяне:
“Филмът Дом представя много от чудесата на планетата Земя погледнати от въздуха. По този начин ни се предоставя уникалната възможност да станем свидетели на променящата се среда около нас от напълно нова позиция. За нашите 200 000 години на Земята, човечеството непоправимо нарушава деликатния баланс на майката природа. Редица екперти твърдят, че имаме по-малко от десет години, за да променим нашите модели за консумация и да обърнем тенденцията, преди вредите да са станали необратими. Създаден да вдъхнови действие и насърчи сериозна дискусия, филмът Дом представя перспективата,  че ако не действаме рискуваме скоро да загубим единствения дом, който можем изобщо да имаме.

…Международно признатият фотограф Ян Артус-Бетранд (Yann Arthus-Bertrand) реализира своя режисьорски кино-дебют с този  документален филм за околната среда, продуциран от Люк Бесон (Luc Besson) и разказан от Глен Клоус (Glenn Close). Заснемането на филма е извършено в 54 страни, в 120 различни локации  за 217 дни.”

Освен посланието на филма,  можете да се насладите на величествените гледки и замайващи ефекти.  Подбраната музика е също внушителна и въздействаща. Филмът е без превод на български, но дикцията на водещата е много лек за разбиране. И така, настанете се удобно, осигурете си един час и половина и можете да потеглите към света  такъв, какъвто е през очите на Люк Бесон. Приятно гледане!