Archive for the ‘Книги’ Category

Преди 15 години за първи път се запознах с трудовете на Алвин Тофлър0, който говори за нова вълна на цивилизацията още от края на миналия век (70-те и 80-те години). Тогава узнах, че моята мечта да работя от вкъщи е в контекста на описаната от него Трета вълна. Узнах и за други вдъхновяващи ме тенденции, които ни отдалечават от реалностите на индустриалната епоха и ни приближават до т.нар. Информационно общество.

Неотдавна попаднах отново на откъс от книгата на Алвин и Хайди Тофлър, „Новата цивилизация – политиката на Третата вълна”, свързан с ролята на семейството и отново открих нещо радостно, този път отнасящо се до семейството и неговата роля в живота ни. Намерих потвърждение, че двамата със SAS сме създали и развиваме семейство, което се вписва в идеите на новата вълна (или както Тофлър я нарича Трета вълна на развитие на цивилизацията) .

Окуражаващо е да разбереш, че това, което искаш и мечтаеш е нещо, към което върви цивилизацията и ще стане факт за много хора един ден. Ето и самия откъс от книгата. Дано и вие откриете по нещо вдъхновяващо:

“Осъществяването на Първата вълна на промяна – аграрната революция – отне хиляди години. Втората вълна – зараждането на индустриалната цивилизация – отне само триста години. Днес историческото развитие протича още по-бързо. Затова Третата вълна вероятно ще премине стремително през историята и ще приключи за няколко десетилетия.

Основно умение е способността да се прави разлика между идеите, насочени към запазване на съществуващата разклатена система на Втората вълна и тези, които улесняват израстването на новата цивилизация на Третата вълна.

Нека разгледаме примера със семейството.

В епохата преди индустриалната революция семейството е голямо и животът се върти около дома. Домът е мястото, където се извършва работата, където се грижат за болните и се обучават децата. Тук е мястото за забавления на семейството. Тук се грижат за възрастните. В обществата на Първата вълна голямото семейство е центърът на социалната вселена.

Упадъкът на семейството като мощна институция не започна с д-р Спок или със списание „Плейбой”. Той започна, след като индустриалната революция отне повечето функции на семейството. Трудът беше прехвърлен във фабриката или в канцеларията. Болните бяха отведени в болници, децата  – в училища, а семейните двойки – в кината. Старците отидоха в старчески домове. След като всички тези задължения излязоха извън семейството, остана „семейното ядро”, поддържано не от функциите, извършвани от неговите членове, а от психологически връзки, които твърде лесно се прекъсват.

Третата вълна отново дава власт на семейството и на дома. Тя възстановява много от изгубените функции, които някога са правили семейството толкова важно за обществото.

Работене: Около 30 милиона американци сега извършват част от работата си в дома, използвайки персонални компютри, факсове и други технологии на Третата вълна.

Образование: Много родители предпочитат децата им да учат у дома, но истинската промяна ще настъпи, когато компютрите и телевизията заедно превземат домакинствата и бъдат въвлечени в процеса на обучение. В България вече се говори за домашно образование. (бел., с.м.)

Лечение: Какво ще стане с болните? Все повече медицински функции – от тестовете за бременност до измерването на кръвното налягане – извършвани в болници и лекарски кабинети, отново се връщат в дома.” Тук бих добавила и една тенденция за раждането не в болнична институция, а вкъщи. (бел.,с.м.)

“Всичко това показва, че домът става все по-силен, а ролята на семейството нараства.

Но това са много различни семейства – някои са семейни ядра, други са големи фамилии, състоящи се от няколко поколения, някои са резултат на повторни бракове, някои са малки или бездетни, някои раждат деца, докато са млади, а други създават деца в зряла възраст. Това разнообразие от семейни структури отразява многообразието, което срещаме в икономиката и културата след демасовизирането на масовото общество на Втората вълна.

По ирония на съдбата, без да го съзнават, много радетели на „семейните ценности” не допринасят за укрепване на семейството, когато настояват за връщане към миналото. Те се опитват да възстановят стандартизирания модел на Втората вълна. Ако наистина искаме да укрепим семейството и отново да превърнем дома в централна институция, трябва да забравим периферните проблеми, да приемем многообразието и да върнем важните задачи на домакинството…”

“Какъв е смисълът да искам нещо, което вече е възможно?” се запитах докато четях един от романите на Тери Пратчет – Пощоряване.

“Никога не обещавай възможното” – казва герой от там, след което продължава: “Всеки може да направи възможното. Трябва да обещаеш невъзможното, защото понякога невъзможното всъщност е възможно, стига да намериш правилния подход, или поне често може да се поразтегнат пределите на възможното. А пък ако се провалиш, е, добре, нали то си беше невъзможно.”

Интересен начин на мислине, нали? Дали не можем да се поучим от него?

Какво означава да се развиваме? – това е да правим, да можем, да мислим така, както досега не сме.
Какво означава да мечтаем? – да искаме нещо, което нямаме, нещо което е “на хоризонта” ни.
Всеки може да постига постижимото. Искаме ли да сме “всеки”? Дали да не се прицелим още по-далече?

Струва си да се развихрим и да помечтаем, да поискаме от себе си повече, да потърсим онова, което наистина ще ни направи щастливи, а не имащи “нормален” живот и да се заловим с преследването му.

А какво е “онова”, което ще ни направи щастливи и как да го открием? Знанието за него е там, вътре в нас, скрито под много пластове страх, ужас, неувереност, парализиращи убеждения, мързел, ленност, самопораженство, самоосъждане, необичане на себе си и още, и още.

Можем да се опитаме да разпръснем всички тези пречки. Поне за кратко. Защо да не помечтаем? Какво наистина искаме?

Отпуснете се за малко, зарадвайте се на живота, заради самия него и не забравяйте да напишете желанията си.
Спокойно можете да пропуснете мислите за това дали е възможно да постигнете помечтаното. Щом има желание, ще се намери и начин как да се постигне (дори и да не го виждаме към момента). Но без мечта, няма посока.

Затова, смело напред – към хоризонта на мечтите ни!

Отивам да пиша :)

специално редактирана съвместна публикация с блога на Кареа

Screw It, Let’s Do It е по-кратката ;) автобиографична книга на Ричард Брансън. В публикуваната за първи път през 2007 година книжка, основателят на конгломерата Virgin разказва истории с много чувство за хумор и житейска мъдрост. От случки в ранното му детство, през ключови събития от развитието на Virgin, до моменти от отбележителните му приключения и пътешествия по въздух и вода. Същевременно дава принципи и примери за житейски цели и мотивация, които могат да вдъхновят и вас.

Ето и някои от любимите ми цитати от книгата:

Live life to the full. Enjoy every minute of it. Love and look after mum.

Never do anything if it means you can’t sleep at night.

I work out all my best ideas in my head too.

What’s money for anyway? It’s to make things happen.

Hard work and fun is what life is all about.

В романа “Въоръжени мъже”, Тери Пратчет споделя една теория, която истински ни допадна като разсъждение и на мен, и на SAS. Ще го цитирам тук, може да се окажем повече вярващите в нея.

“Като малък Сам Ваймс си мислеше, че много богатите се тъпчат до пръсване от златни чинии и че живеят в мраморни къщи. А научи нещо ново: много, ама много богатите можеха да си позволят да бъдат бедни. Сибил Рамкин живееше в онзи вид бедност, който е достъпен само за много богатите, бедност, достигната от другата страна.

Жените, които бяха просто богати, спестяваха и си купуваха рокли от коприна, обточени с дантела и перли, но Лейди Рамкин беше толкова богата, че можеше да си позволи да топурка из къщата в гумени ботуши и вълнена пола, които са принадлежали на майка й. Тя беше толкова богата, че можеше да си позволи да живее на бисквити и сандвичи със сирене. Беше толкова богата, че живееше в три стаи от трийсет и четирите на резиденцията си. Останалите бяха пълни с много скъпи и много стари мебели, загърнати в покривки срещу прах.

Причината, поради която богатите бяха толкова богати, разсъждаваше Ваймс, беше, че те съумяваха да харчат по-малко пари.

Да вземем ботушите, например. Той печелеше по трийсет и осем долара месечно плюс добавките. Един наистина добър чифт кожени ботуши струваше петдесет долара. Но един чифт ботуши, който той можеше да си позволи и който горе-долу ставаше за сезон-два и после протичаше като в ада, когато мукавата сдадеше багажа, струваше около десет долара. Точно от тези ботуши си купуваше винаги Ваймс и ги носеше, докато подметките не изтънееха дотолкова, че можеше да определи къде точно в Анкх-Морпорк се намира в някоя мъглива нощ само по формата на паветата.

Но работата беше там, че добрите ботуши издържаха с години. Човек, който можеше да си позволи да плати петдесет долара, имаше ботуши, дето и след десет години да му държат краката сухи, докато беднякът, който можеше да си позволи само евтини ботуши, щеше да е похарчил стотици долари за ботуши за същото време и краката му пак щяха да са си мокри.

Това беше „Ботушената“ теория на Капитан Самюел Ваймс за социално-икономическото неравенство.”

Какво ще кажете? Правя само уговорката, че под “скъпи вещи”, Пратчет има предвид качествените стоки, които имат и съответната добра цена. Тук не се включват онези  стоки с изкуствено завишени цени, които сякаш ни казват “само богаташ може да си ме позволи” и към които се насочват хората, които искат да почувстват и преживеят богатството си. Качеството на стоката в тези случаи няма значение. Важен е нейният имидж, престиж и статус.

Преди да завърша, ще цитирам още нещо на Тери Пратчет от друг негов роман – “Истината”: “Понякога стъклото засенчва диамантите, защото за разлика от тях има какво да доказва.” Сигурно вече разбирате защо със SAS толкова харесваме този автор.

Иска ми се да споделя за книгата на Хорхе Букай и Силвия Салинас “Да се обичаме с отворени очи”, която по много лек и приятен начин засяга теми свързани с двойката (партньорите) – осъждането, обидата, ревността, разбирането, любовта, обичането, изграждането на връзка и т.н. Книгата си струва да се прочете не толкова заради получаването на готови отговори и насоки по споменатите теми, а заради това, че ни събужда, кара ни да се замислим и самите ние да си дадем сметка за това каква позиция имаме по тези теми, а също и каква позиция бихме искали да имаме.

Ще цитирам един откъс от завършека на книгата, който съдържа много сходни идеи с нашите със SAS по отношение на двойката. Приятно четене!

“… Един от проблемите на демитологизирането, с което сме се заели, е че застрашава всяка културна традиция, основаваща се на схващането, че със сватбата се решава всичко. Всички любовни истории завършват с щастлив край: “Оженили се и заживели щастливо…”. На вниманието на наивните: двойката не е това.
Двойката е нов път и предизвикателство.
С нея нищо не свършва. Тъкмо обратното, всичко започва. Освен едно нещо: илюзията за съвършен живот без проблеми.
Тежко е да се разделим с фантазиите си за това какво би могло да се случи. Отказването от тях е важен акт. Съвършената двойка, за която съм си мечтала от дете, умира с брака, което носи силна болка. А когато си дам сметка, че очакванията ми не са изпълнени, намразвам виновника.
Необходимо е да се науча, че аз съм тази, която трябва да разреши собствения си живот: да открия какво ми харесва, как ще се издържам, как искам да се развличам, какъв смисъл искам да дам на живота си.
Всички тези съществени въпроси са лични: никой не може да ги разреши вместо мен. Това, което мога да очаквам от двойката, е да имам другар по пътя си и в живота, някой, който ме обогатява и на свой ред се обогатява от моето присъствие. Но най-вече някой, който не пречи на житейския ми път.
Това е достатъчно.
Най-лошото от вярванията, които родителите втълпяват и повтарят на децата си, е, че трябва да търсят половинката си. Защо да не се постараем да намерим друг цял човек, вместо да се задоволим с такъв, който е разделен наполовина?
Любовта, за която говорим ние, се гради от цели същества, които се срещат, а не от две половинки, които имат нужда една от друга, за да се почувстват пълноценни.
Когато се нуждая от другия, за да съществувам, връзката се превръща в зависимост. А когато сме зависими, не можем да избираме.
А без избор няма свобода.
А без свобода няма истинска любов.
А без истинска любов може да има бракове, но няма да има двойка.”

Книгата Параноя на страстта на Робин Норууд изигра много сериозна роля в преломния момент от живота ми когато от момиче търсещо приятели за връзка се превърнах в жена, готова да срещне бъдещия си съпруг.

На практика четири години преди да прочета книгата си бях казала, че оттук нататък съм готова да срещна бащата на моите деца. При всяка връзка, която имах в този период, рано или късно (по-скоро рано) достигах до извода – „и този няма да е моят бъдещ избранник”. Към четвъртата година вече бях сериозно отчаяна. Хем си казвах, че щом се преживявам като “свестен” представител на моя пол, вероятно от другата страна на бариерата ще има поне един човек като мен, който да мога да срещна. В същото време всичките ми връзки бяха страхотни като изживявания и пълен провал като изграждане на някакви взаимоотношения. Тъкмо се бяхме разделили с поредното разочарование, една приятелка ми даде една книга в ръцете и ми каза “чети!”.

Е, прочетох я и разбрах за много неща – за изборите си, за предпочитанията си и най-вече – за идеалите си. След това срещнах Сас ;)

Самата книга е сбор от описани случаи на жени (и мъже), които се влюбват лудо и неизменно след това се разочароват. Основния подход на Робин Норууд е да прави връзка между семейните модели, при които сме отгледани и несъзнаваните ни избори и поведение след това когато ние се опитваме да изградим семейство.

Ако сме отгледани, например, без някой от двамата си родители, вероятно няма да разбираме и чувстваме тази роля в едно семейство и ако отсъствалият родител е бил от нашия пол, ние несъзнателно дори ще бягаме от тази роля. Случва се понякога цели поколения да пострадат от подобна липса на модел. На мен самата ми попадна един реален пример за това – момче сираче, което създава семейство, но отива на война и там загива млад, синът му който пораства, създава семейство, но цял живот пътува като строител и почти не се прибира вкъщи, неговият син също създава семейство и си намира работа на смени, като поема повече нощни смени и това му дава възможност да отсъства често. Неговият син, след като създава семейство, остава съпругата и детето си и започва работа в столицата, като се прибира веднъж седмично. Интересното при този истински пример, е че във всяко следващо поколение отново и отново се ражда момче, което да поеме от татко си модела на бягство от ролята на баща.

Друго, за което се говори в книгата е, че при повечето проблемни семейства, децата след това се насочват към човек от другия пол, който също има някакъв проблем. Не е задължително да е абсолютно същия – щеше да е прекалено лесно за осъзнаване, ако е така. Важното е да е проблем и да е точно толкова нерешим. И тогава се фиксира върху този човек и проблема му. Това става смисъл на живота му и първи приоритет. В повечето случаи резултатът е неизживян живот или раздяла като самия проблем остава непокътнат.

Спомням си един израз – „жената се омъжва за даден мъж с надеждата да го промени, мъжът се оженва за една жена, с надеждата тя да не се променя”. Робин Норууд пише за хората, които съзнателно или не подхождат като в първия случай – вярвайки, че тяхната грижа и безкрайна обич ще промени човека отсреща до неузнаваемост – алкохоликът ще спре да пие, бисексуалният ще стане хетеросексуален, флиртуващият мъж, ще започне да вижда само нас, полигамните ще станат моногамни, наркоманите ще се откажат от наркотика си, работохолиците ще престанат да са такива и т.н. и т.н.

Сигурно ще кажете – глупости, такова нещо е толкова наивно. На мен няма да ми се случи. Да не съм луд/а като видя, че някой е такъв да продължавам да съм с него. Точно така си мислех и аз докато не се вгледах във връзките си до момента. В моето семейство татко ми имаше един проблем. Във връзките ми само той не присъстваше и това е така, защото на съзнателно ниво съм страняла от точно този проблем, но това не ме е предпазило от всякакви други случи на увличане по полигамни, болезнено ревниви, бисексуални, работохолици и т.н. Когато съм попадала на „нормален” човек, бързичко съм прекъсвала връзката, защото не е имало „тръпка”. Какво ще кажете? Всъщност усещането за любов и „тръпка” е нещо, което идва отвътре и ако там има погрешни модели, съответно ще изпитваме онова чувство само при сработването на точно тези погрешни модели.

Как да се предпазим, в края на краищата – не можем да избираме родителите си. Това означава ли, че сме обречени, щом се родени в грешното семейство? Отговорът е – достатъчно е да осъзнаем моделите и да ги поддържаме активни в съзнанието си. Особено, когато усетим привличане към някого или когато решим да направим избор дали да създадем връзка / семейство с него.

Няма хора без проблеми. Всеки си има своите особености. Но идеята е да, ако попаднем на хора с очевидни проблеми, да не събуждаме желанието си чрез много любов, грижи и търпение и т.н., да променяме човека. Ако виждайки недостатъка му сме готови да му дадем избора да си го променя или не и ако не го променя, да го приемем такъв какъвто е, то всичко е наред. Ако усетим импулс да променяме, значи е време за анализиране на това ни желание и да разберем дали това не е от „онези връзки”.

Робин Норууд твърди, че човекът отсреща, който има проблем влиза в симбиоза с хората, които са предразположени към съжителство с хора с проблеми. Усещането за безумно влюбване всъщност е „разпознаването” на възможността за въздействие, за нужда от теб. Събирайки се, тези хора започват да играят една игра на жертва и спасител, в която си дават един на друг това, от което имат нужда. Дори външно спасителят да се отчайва и уморява, той всъщност се страхува от момента, в който жертвата наистина ще се спаси, защото след това ролята му става излишна и ако той се преживява единствено с тази роля, означава, че вече няма да има нужда от него като цяло.

Доста объркващо и страшничко. Единственото, което силно ме успокои докато четях книгата е това с осъзнаването. Затова разгледах случая със собственото семейство – направих оглед на моделите и на проблемите и след това “наложих” резултата към избора ми на приятели. Беше много събуждащо преживяване.

Горещо препоръчвам книгата. Издавана е  от издателство Гуторанов и син. В България има много последователи, които я коментират в интернет. Ще се радвам да споделите как ви се е отразила като книга.