Archive for the ‘Избор’ Category

Случвало ли ви се е да попаднете в толкова объркана ситуация, от която не знаете как да се измъкнете – “Имам трудности в общуването с прекия ми ръководител”, “Безработен съм вече половин година” или “Дъщеря ми не иска да учи сериозно”, “Нещастен съм”.

Трудните ситуации са нещо наистина неприятно – карат ни да се чувстваме безпомощни, объркани и най-вече – иска ни се бързо да излезем от тях. Но как?

1-ва стъпка: Формулиране на проблема – чували ли сте, че голям процент от решението на един проблем се съдържа в описанието му? Колкото по-обективно и реалистично “видим” проблема, толкова по-голям е шансът да ни хрумне как да се справим с него.

Често използван подход в такива случаи е “да изнесем” проблема от нашата глава като го споделим с някого – това може да е близък приятел, може да е нашият психотерапевт, кариерен консултант или личностен коуч, или дори случаен непознат. Може също да е въображаем събеседник на когото разказваме ситуацията ни пишейки или записвайки се.

Това споделяне, дори да не е пред професионалист има две много големи предимства:

  • в самия ни опит да разкажем проблема, ние го осмисляме – поглеждаме го отгоре, т.е. поне за малко, не сме потопени в него. Има едно много подходящо сравнение с това какво виждаме – отделните дървета или гората – когато сме в гората, виждаме отделните дървета, а когато излезем от нея, виждаме цялата гора. Това подреждане и поглед отгоре, може да ни доведе до идеи как да се справим с проблема;
  • слушащият, ако е професионалист вероятно съзнателно ще подпомогне изясняването на ситуацията и разкриването на допълнителна гледна точка, както и формулиране на възможни изходи;
  • дори да не е професионалист, човекът отсреща отново може много да е от полза, стига да слуша задълбочено разказа, да задава въпроси и накрая да сподели как му се струва чутото. Важно е все пак да попаднем на човек, който няма да фокусира вниманието си върху допуснати грешки, наши несъвършенства и да ни критикува – този насока на мисълта не е градивна и по-скоро ще ни потисне допълнително, отколкото да ни даде идея как да излезем от затруднението. Затова, внимавайте с избора на слушателите си!

2-ра стъпка: Събиране на идеи за разрешаване на проблема. В голям процент от случаите описанието на проблема (сами или с външна помощ) е достатъчно, за да се оформи идея за разрешаването му. Има случаи, когато въпреки доброто описание, решението не идва. Дори и тогава описанието е отлична база, от която да се тръгне. Това, което може да се добави към тази база, е:

  1. прилагане на техники за креативно мислене към проблема (т.е. да измислим нещо, за което досега не сме се сетили чрез провокиране на нетрадиционното ни мислене);
  2. обръщане към досегашен чужд опит (т.е. да ползваме и приложим нещо, което другите вече са измислили).

Техники за креативно мислене – тук ще спомена три източника, а в следващ пост ще представя и някои конкретни техники:

  • Едуард де Боно, който има много трудове по темата и е допринесъл с формулирането на сериозен набор инструменти за креативно мислене. “Шестте мислещи шапки” е само един от тях;
  • Друго име е Хари Алдер, който в книгата си “НЛП – пътят към съвършенството” представя много силни и различни креативни техники;
  • Третият източник е често споменаваното от мен обучение в Марков колеж. Там два от учебните модули са посветени на мисленето и освен, че се разглеждат споменатите по-горе автори, курсистите се обучават как да си създават свои инструменти за мислене.

Ползване на досегашен чужд опит – според описанието на проблема, можем да установим към кого да се обърнем – технически, емоционален, информационен, финансов, личностен и т.н.

  • Можем да ползваме нашите близки и да потърсим измежду тях хора имали и излезли успешно от подобен проблем;
  • Можем да ползваме ресурса на интернет – безброй форуми и много споделен личен опит можем да намерим там;
  • Можем и да потърсим специалист, който подпомага другите при такъв проблем.

Плюсът от последното е, че специалистите стават свидетели на много и различни казуси, добиват знание за това какво обикновено се случва, какво работи и какво не и т.н. Те биха ни дали не едно решение (както в случая с обръщането към познат), а повече, така че да имаме възможност да изберем най-удачното за нас. Възможен минус на работата със специалист е, че в някои от случаите, те не са имали лично същият проблем и “гледат” на казуса по-теоретично. Това може да се избегне, ако добре се подбере специалистът, от който търсим помощ.

Следва продължение, в което ще преминем през останалите стъпки за излизане от сериозен проблем. До скоро!

съвместен пост с блога на Кареа

Share

Когато бях ученичка в гимназията, имахме един учител, който ни обясни, че всяко семейство, което отглежда две деца осигурява “заместване” на двамата родители. Но има семейства, които раждат по едно дете. Тогава от двама, в бъдещето продължава един. Сигурен начин за намаляване на населението. И на подрастващите за сметка на възрастните. А има и семейства, които нямат деца.

Затова, още тогава, поисках да участвам в създаването на семейство с три деца. И затова уважавам толкова SAS, защото той също иска и е готов да бъде родител на три деца.

От разговорите с други семейства, установих, че в решението колко деца да има едно семейство участват поравно и двамата и често е достатъчно единият родител да каже НЕ за следващо/следващи деца.

Най-честите основания да нямат повече деца, които споделят познатите ми са:
– финансова невъзможност;
– голямата възраст на родителите (“стари сме вече за това”);
– голяма разлика между децата;
– нежеланието най-вече на майката да премине отново през “всичко това”;
– нежелание да се прекъсва кариерата за нови 1-2 години;
– страх, че няма да имат възможност да обърнат полагащото се внимание на всички деца;
– ограничено пространство за живеене.

Чудя се дали само на мен ми се струва, че всяко от тези основания може да се обори? Може би въпросът е доколко решителността и убедеността в това да се отгледат повече от две деца е достатъчно силна, за да наклони везната в посока “хайде да го направим”.

Дали да не се решите да имате и трето дете? Никой не може да ви накара да го направите – нито роднини, нито държава. Тя може само да се опита да ви стимулира – чрез еднократни помощи и стимулиращи програми (в момента е активна една такава – Голямото семейство – проект в подкрепа на многодетните семейства в България). Но решението следва да си е на двамата родители. Само те заедно могат да се решат, защото и отговорността, и плащането на лична цена си е тяхна – а не на приятелите, роднините или на държавните институции. Да се роди едно дете и да не се полагат грижи за него е не по-малко пагубно, отколкото да не се раждат деца.

Затова – само, ако обичате децата, харесвате се в ролята на родители, вярвате, че имате какво да предадете, готови сте да ги подкрепяте с цялото си същество, може би си заслужава да се замислите – дали да не създадете още един живот. Като оставим ежедневните цели и стремежи в реализацията ни, даването на живот на дете е едно от най-важните неща за съществуването ни.

Е, не бързайте! Помислете заедно – само вие двамата.

Ето ги по-подробно нашите основания със SAS да искаме три деца:
– да помагаме за повишаването на прираста;
– да създадем възможност всяко от децата ни да има по двама много близки същества, освен родителите, които винаги да са с него и да го подкрепят;
– вярването, че децата са най-добрата инвестиция (един мъдрец беше казал, че “който мисли десет години напред – сее лозе, а който мисли тридесет години напред – ражда деца”);
– желанието да изградим заедно дом, изпълнен с живот (като не забравяме котката, кучето и рибките).

Потребността от оставяне на наследство е заложена в нас като човешки същества. И аз, и SAS работим и живеем, вярвайки, че ще успеем да оставим своя принос преди да си отидем. Но каквото и да направим, лично мен ме сгрява мисълта, че заедно със SAS ще дадем началото на живота на три прекрасни деца – ще ги направим мислещи, осъзнати и умеещи да бъдат щастливи.

А това наистина си заслужава плащането на личната цена.

Share

Преди време със SAS попаднахме на документален филм, който като много подобни се опитва да създаде представа за възможните последици, в случая от затоплянето на планетата. Филмът е от “събуждащите”, а не от “ужасяващо парализиращите”, затова може би си струва и да се види.

Ето го и филма – озвучен на български и е с продължителност 46 минути. Приятно гледане!

Share

В поста “Да си щастлив е действие” говорих за идеята да се разглежда щастието в два различни аспекта:

1. изпитване на щастие и
2. бъдене щастлив.

Първото е онова състояние на силни емоции като приповдигнатост, еуфория, ентусиазъм и т.н., което за съжаление трае относително кратко.
Второто, е по-постоянно състояние, което се характеризира със спокойствие, доволство, блаженство, душевен мир, самоувереност.

В този пост ще споделя няколко идеи, които ползвам и прилагам, за да поддържам “бъденето” щастлива:

Правилото “Поне две” – любим инструмент за смяна на нагласата. Разбрах за него в Марков колеж. Работи за промяна на всякакво отношение и нагласа, както и в случаите, в които се усетя нещастна, изчерпана, обезверена и всякакви други некрасиви състояния, за които можете да се досетите. Как точно работи? Търся на момента поне две основания да съм щастлива тук и сега в тази минута от живота си. И става наистина – в момента, в който си ги изброя, усещам, че се чувствам по друг начин – по-спокойна, по-малко подтисната, повече щастлива. Ако започнете да го прилагате системно, след време толкова ще задобреете, че в момента, в който си кажете, че ще прилагате правилото – за стотни ще намирате причини да обърнете отношението си към живота и да защастливите състоянието си.

Преглед на постигнатото – това са онези моменти с “потупване по рамото”. Аз лично го правя поне веднъж в годината. В миналото го правех по два пъти годишно – преди рождения ден (обикновено, когато съм на почивка) и около Нова година. В книгата “Бог пътува винаги инкогнито” се препоръчва да се прави всеки ден преди лягане. Според мен, можете да го опитате и, ако ви допадне, да го ползвате винаги когато се почуствате подтиснати и по-малко щастливи.

Преживяване на бъдещето – това е упражнение, при което си представям, че вече съм там – виждам, доизграждам, измислям детайли. Да предвкусвам щастието, което ще ме завладее тогава. Ако отново ползвам примера с храненето, това е като да се настройвате за любимата торта (или каквото е вашето най-изкушаващо ви ястие). Веднага се появява блаженно изражение на лицето, нали? И ни става едно хубаво…

Превръщане на проблема в задача (план) – вместо да се чудя защо и от къде ми се случило и защо точно на мен, се опитвам директно да си задам въпроса какво следва да се направи, за да оправя проблема и в главата ми да се “запечати” задачката, а не самия проблем.

Вие как приемате “малките камъни”, които се случват “тук и сега”? В края на крайщата, няма такова нещо като безпроблемен живот. Все нещо се случва – паспортът ни е с изтекъл срок, хванали сме настинка, детето отказва да се храни достатъчно и т.н. Замисляли ли сте се какво за вас са тези “нещастия” – дали са нещо, което следва да се “оправи”, за да продължите напред или поредното доказателство, че животът е “гаден” и само на вас ви се струпват нещастията.

Помня, че когато бях дете (това беше миналия век) – когато нещо не беше наред, усилията не се насочваха към това да се търси решение, за да се излезе бързо от него, а първо се търсеше виновника (прилагаше се наказание), след това следваше самосъжалението, че ни се е случило точно на нас и накрая… ами накрая най-често нищо не се правеше за поправяне на проблема…

Справяне с депресията – когато сме в депресия е трудно да сме щастливи. На мен какво ми помага – една мъдрост, на която ме научиха в Марков колеж – казвам си “И това ще отмине”, след това се отдавам на депресията изцяло, без да се боря с нея или да я отричам. В момента я имам по два-три пъти в годината за по един ден.

Заснемане на моментите, в които се усещам щастлива (снимки или филмчета). Така се запазва част от енергията и като ги разглеждам, отново усещам мъничко от “онова състояние”.

Създаване на условия за щастливи моменти – вместо да седия пред телевизора в почивен ден, излизамна разходка, отивам на планина, до реката, из града, на мини екскурзия до интересно село. Стремя се да си правя “приключения” с близките и важни за мен хора. И пак… снимам.

Грижа “за себе си” – физически (болести, умора, лоша храна, вредни вещества), емоционално (подтиснатост, депресия, скандали с близки, гняв, осъждане и т.н.), духовно (мечти, цели, стремежи, идеали). Тук имам предвид превантивната грижа срещу малките и по-големите “камъни”, които може да се изпречат на пътя ми, ако не внимавам и с които може да губя времето и енергията си, вместо да щастливея.

Най-популярният пример – успявате да настинете и така прекарвате отпуската си (или уикенда) в леглото с кутия салфетки и термометър, вместо да сте някъде на приятно за вас място, с хората, с които бихте искали да сте.

Поддържане на мисленето “Другите не са ни длъжни” – това е един начин на мислене, който може много да вгорчи живота ни. Особено е тежко, когато несъзнателно го мислим спрямо близките си. За мен лично беше истинско пробуждане, когато още в началото на съвместния ни живот съпругът ми сподели, че “няма да ме направи щастлива”, защото това зависи изцяло от мен – а може само да бъде условие за това да се почувствам така. Тогава разбрах, че приказките за принцеси и кое ли още не е създало в мен очакването, че като намеря партньора си, той ще се заеме с щастието ми като негов основен приоритет. Веднъж като осъзнах това, което ми каза, установих, как автоматично поех сама отговорността за вътрешното ми състояние на щастие – очакванията, изискванията, осъжданията – всичко това се обезсмисля и остава само да се радваме на живота ни заедно с партньора.

Ще дам още един пример, защото ми се струва, че това е едно от най-важните условия за щастливеенето ни. Моята фризьорка веднъж ми сподели как постъпила с дъщеря си, която след първите посещения на детска градина, показвала колко е нещастна и как не й харесва там. Казала й, че така или иначе ще ходи на детска градина, но тя ще си избере как ще си изкарва докато е там – дали ще й е хубаво или ще й бъде нещастно. След този разговор, детето започнало да споделя все по-приятни преживявания от градината. Ако животът ни е една детска градина, то ние решаваме как ще го изживеем – търсейки и бидейки щастливи или оплаквайки се и оставайки си нещастни.

И така, в заключение ще кажа отново, че щастието е състояние и според мен е добре да се научим да полагаме усилие в това да го поддържаме като го пробуждаме, като си напомняме, че е част от живота ни тук и сега, а не само от бъдещето ни и като не забравяме, че да бъдем щастливи зависи само от нас – и също както нивото ни на енергия и жизнен тонус, то е наша лична отговорност.

Хубави думи и пожелания, нали? Е, хайде сега и да се задействаме…

съвместна публикация с блога на Кареа

Share

Всеки гони щастието. Понякога то се свързва с някакви придобивки или събития, по-рядко със състояния. За някои хора щастието е като хоризонта – непрекъснато го виждат и знаят какво конкретно искат да се промени, за да станат щастливи, но когато се преместят напред, щастието също се е преместило – вече има нови предпоставки, които го държат все отдалечено.

Успокоителното в това е, че докато вярват, че щастието ще бъде постигнато все пак имат надежди. Тези надежди са един добър повод всеки ден да започват пътя си отново с поглед напред. По-неприятното би било, ако щастието им е нещо, което вярват, че са имали и е отминало. Тогава погледът е в миналото и всеки ден по-скоро би ги отдалечавал от това щастие, отколкото да ги приближава. И надеждата за щастие ще е съвсем крехка – та кой може да върне времето назад?

Познато ли ви е? Вероятно много хора държат щастието напред във времето като в приказката за магарето с моркова, завързан малко пред него. Така непрекъснато се придвижват напред избутвайки и моркова заедно със себе си.

Всъщност, прекрасно е човек непрекъснато да има нещо, заради което да се събужда сутрин – да има мечти, цели, планове. Съгласна съм, но… Само, ако докато се придвижва напред и реализира желанията си да не забрави да живее и да бъде щастлив.

А какво означава да сме щастливи? В общоприетия смисъл щастието не може непрекъснато да се усеща в своят пик – уморително е, а и не е реалистично. Представете си по 24 часа да сте екзалтирани, с ускорен пулс, повишена активност и т.н.

Според мен, можем да разделим състоянията на щастие на две групи:
1. да изпиташ щастие и
2. да бъдеш щастлив.

Първото е онова състояние на приповдигнатост, което е най-често разпознавано като щастие. То обикновено трае няколко часа (поне при мен е така) и след това затихва, доколкото се потапяме в ежедневието.

Второто, да бъдеш щастлив, е по-базисно и постоянно състояние, което по-скоро се характеризира със спокойствие, доволство, блаженство, душевен мир, самоувереност.

Докато първото състояние почти всеки човек е чувствал (най-често когато е постигал успех в нещо, което много е желаел или когато се е почувствал влюбен), то второто – дълготрайното щастие – според мен е въпрос на умение и не всеки знае как да го поддържа в живота си.

Каква е връзката между двата вида щастие – за повечето хора само първото може да се нарече щастие и затова е често причина за неудовлетворението на същите тези хора – след като не го изпитват достатъчно често, то означава, че живота им е нещастен, неуспешен, изборите неправилни. Мисля си, че, ако допуснем и второто щастие в живота си, ще можем да щастливеем тихо и блажено между отделните пикове на щастливи изживявания.

Можем да направим асоциация с храненето – ние се храним по няколко пъти на ден, а през останалото време не сме гладни и не бленуваме непрекъснато за храна (изключвам случаите когато сме се подложили на диета :) ). По-скоро между храненията сме сити и се възползваме от енергията и веществата, които сме добили с храненето.

Ако гледаме така на щастието в живота – можем да се научим да бъдем щастливи и в моментите, когато нямаме силно изживяване – да ползваме ентусиазма и енергията от тези изживявания, които вече сме имали и да очакваме (повече или по-малко активно създаващи условие) следващия щастлив момент.

Как ви се струва като програма на действие?

В следващия пост ще споделя няколко идеи, които ползвам и прилагам, за да бъда щастлива и когато нямам конкретен повод. А дотогава, можете и вие да помислите как го правите и кога ви се получава.

До скоро!

съвместна публикация с блога на Кареа

Share

Уважавам сър Кен Робинсън още от първия клип, който гледах с негова презентация пред ТЕД 2006 година. Очаровах се от личността му – чувството за хумор, будността, личната сила. Тематиката също ме заинтригува – образование, промени, креативност.

Неотдавна попаднах на едно негово интервю, от което разбрах, че е издал книга, подпомагаща процеса на откриване на талантите ни. В самото интервю също дава насоки, затова с удоволствие го публикувам тук след любителски превод от английски (и SAS помогна). Допълнителен мотив е и това, че в отговорите му откривам потвърждение на начина, по който мисля и действам при водене на кариерни проекти в Кареа.

Тук ще откриете оригинала. Ето го и интервюто:

Сър Кен Робинсън: Как да откриете своите таланти?

Разговарям със сър Кен Робинсън за това как професионалистите могат да открият техните вътрешни таланти и страсти. Робинсън е международно признат лидер в развиването на творчески, иновативни и човешки ресурси в образованието и бизнеса. Неговите презентации на конференциите ТЕД през 2006 и 2010 са гледани повече от 25 милиона пъти и са видяни от около 250 милиона хора от 150 страни. Той е автор на The Element (Елементът – издателство ROI Communication), Out of Our Minds и неговата най-нова книга, наречена Finding Your Element: How to Discover Your Talents and Passions and Transform Your Life.

В това интервю говорим за това как да идентифицираме нашите уникални таланти и страсти; какво да правим, ако изпитваме страст в нещо, в което не сме добри; защо не всеки може да си изкарва прахраната си правейки това, което харесва; и за още неща.

Как хората определят своите уникални таланти и страсти? По случайност ли се случва това? Дали ще открием талантите и страстите си отчасти е въпрос на възможност. Ако някой никога не е плавал; хващал някакъв инструмент; опитвал да обучава или да пише художествена литература; как ще разбере, че има талант да извършва някое от тези неща? Човешките заложби са като природните ресурси – често са заровени под повърхността и е необходимо да се положат усилия, за да се открият. Книгата Finding Your Element включва съвети, насоки и практически упражнения, подпомагащи търсенето да се случва съзнателно и систематично.

Какво се случва, ако страстта ни не е в нещо, в което сме добри? Елементът е там, където естествените ни таланти се припокриват с личните ни страсти. За да сме в елемента си, не е достатъчно да правим нещо, в което сме добри. Много хора са добри в нещо, което не им доставя удоволствие. За да сме в Елемента си, следва да обичаме това, което правим: ако е така, то никога повече няма да “работим” отново. Страстта е двигателят на постиженията във всички области. Някои хора обичат неща, в които си мислят, че не са добри. Това може да е защото подценяват талантите си или защото не са започнали да ползват и развиват талантите си. Във всеки случай, много по-надалеч може да се отиде със силна страст и по-умерен талант, отколкото с изявен талант, но с малко ентусиазъм.

Смятате ли, че е реалистично всеки да може да превърне страстта си в своя работа и да получи удовлетворение в живота? Някои хора могат да се прехранват бидейки в своя Елемент. Някои не могат, а други и не искат. Откриването на Елемента не е въпрос само на това как да се изкарват пари: по-скоро е въпрос на това какъв живот имаме и дали като цяло го приемаме за смислен и удовлетворителен. Дали можем или не можем, или пък не искаме да изкарваме прехраната си бидейки в своя Елемент, ние дължим на себе си осигуряването на възможност поне част от времето през деня или седмично да правим неща, които най-естествено ни се отдават и ни карат да се чувстваме истински и в центъра си.

При тази неблагоприятна икономическа ситуация, как добивате увереност за да преследвате мечтите си? Както вече казах, да бъдеш в Елемента си е по-скоро призвание, отколкото професия (работа). Това опира до нас и до нашите специфични обстоятелства. Всички сме уникални и всеки живот е различен. Никой друг няма нашето резюме (CV). Човешките същества притежават невероятни възможности за творчество и въображение. Ние създаваме живота си, а можем също и да го пресъздаваме. Във време на икономически спад и несигурност, е по-важно от всякога да се вгледаме дълбоко в себе си, да изберем живота, който наистина искаме да имаме и талантите и страстите, които могат да го направят възможен.

Кои са Вашите три главни кариерни съвета? Първо, животът не е линеен. Това, което правите сега, или сте правили в миналото, не е задължително да определя това, което ще правите и в бъдеще. Книгата Finding Your Element е пълна с истории и примери за хора, които са направили често драматични и изненадващи промени в посоката на живота си, в името на това да бъдат в Елемента си.

Второ, парите не са гарант за щастие. Всички ние се нуждаем от пари, достатъчни за това да живеем и да се грижим за тези, които зависят от нас. Но и изследванията и опита потвърждават, че няма пряка връзка между богатството и щастието. Щастието, ако това искаме, е духовно състояние, а не материално. То идва от усещането за реализираност, от чувството за цел и лична уникалност.

Трето, най-важните препятствия за откриването на нашия Елемент са по-скоро вътре в нас. Може да се притесняваме от мнението на другите или, че ще се провалим и ще изглеждаме като глупаци. Откриването на Елемента ни може да изисква смелост, но това е така при всички заслужаващи си постижения.

Това беше интервюто. Надявам се, че е събудил въпроси във вас, а и, че е дал някои отговори с това интервю. Лично аз ще се запозная с книгата му скоро и вероятно тогава също ще има какво да споделям.

съвместна публикация с блога на Кареа.

Share

В първата част на тази публикация бяха разгледани основните подходи при избор на мобилно устройство и представени три от въпросите, подпомагащи този избор. Ето и другите питания, на които обикновено искам да си отговаря при изкушение за нова ‘джаджа’:

# типична употреба? Това е разширения вариант на “задължителни изисквания”, вече пречупен през представата за очакваното ежедневно използване. Например – 30 минути планиране / calendar & task-management, 60-90 минути четене, 30 минути браузване, push e-mail на всеки 120 минути, 20-30 минути телефонни разговори и 30 минути слушане на музика. Или – 3 часа GPS + музика, 40 минути телефонни разговори, и без четене / PIM / e-mail. Отговорите варират според конкретните нужди, но във всички случаи подпомагат определянето на изисквания като минимален / максимален размер на екрана и на устройството; необходим живот на батерията / нужни аксесоари за зареждане; налични вградени приложения и достъпни допълнителни програми и т.н.

# “кефи” ли ме? Устройствата, които най-пълноценно и дълговременно удовлетворяват нашите нужди, са тези, които ни е най-приятно да използваме. Това е свързано и с качеството на изработка и на използваните материали, с надеждността на device-a, с леснотата на използване на вградените и допълнителните приложения, и с онова неопределимо лично възприемане на нещата, което ни кара да правим избори и повлиява вземаните решения. За съжаление истинското оценяване на степента на удовлетворение идва с времето, но като принцип – устройство, което не ни ‘кефи’ изначално – едва ли ще ни стане приятно за ползване и в бъдеще.

# реалистичен бюджет? Дори и най-‘невероятната’ / ‘идеална-за-нас’ джаджа е възможно да бъде неоправдана като покупка, ако цената й за придобиване/ TCO е извън стандарта и възможностите ни, или преценката ни за стойността й е по-ниска от наличните оферти. И в двата случая имаме опциите:

  • да изчакаме цената на интересуващия ни модел да спадне – например при обновяване на продуктовата линия / промоции / сезонни разпродажби и т.н.;
  • да се насочим към устройство ‘втора ръка’ / refubrished / demo-unit;
  • да се насочим към друг, по-евтин модел устройство.

И в трите варианта е възможно да си осигурим търсената функционалност на приемлива за нас цена.

# кой ще осъществява подкрепа / поддръжка? Важни критерии при избора на ново устройство са осигуряването на подкрепа за разучаването му, както и – в нежелани, но възможни ситуации – на ремонт. Ако тези критерии не се отчетат първоначално, е вероятно впоследствие употребата на ‘джаджата’ да бъде ограничена до невъзможна. Относно подкрепата за разучаване на устройството – тя най-често се осъществява от близки, които имат аналогичен или сходен модел, или чрез онлайн групи, като например специализирани форуми. В по-редки случаи може да се търсят книги за дадения модел, или да се ползват услугите на външен консултант. Относно възможностите за ремонт – може да се разчита на официалния сервиз /ако има такъв за дадената компания и избрания модел/; на познати, които се занимават с подобна дейност; или на неофициален сервиз. И трите варианта имат своите преимущества и недостатъци, но е желателно да имаме изначално яснота за възможностите за съдействие в случай на необходимост.

Описаните въпроси помагат да се направи по-осъзната и цялостна оценка на  желаното ново мобилно устройство. Ако имате допълнителни въпроси – ще се радваме да ги споделите :)

Share

Когато се избира нова джаджа – независимо дали е смартфон, класически PDA, travel companion, таблет, mp3 / video-player или каквото и да е ‘преносимо цифрово-електронно устройство’ – съм забелязал два основни подхода. Вариант 1 – вижда се джаджата – решава се, че е ‘next great thing’ или просто се харесва нещо в нея – купува се джаджата. Втори подход – определят се основните изисквания към устройството – търси се подходящата джаджа – събира се информация за конкретния модел и се тества /по възможност/ – купува се ‘next great thing’ :)

Първият вариант е вероятно по-честия, определено е по-радващия всеки продавач-консултант ;), но и по-често води до още stuff наоколо. Наистина – ако човек няма предварителна информация / опит, и не иска да отделя време, за да ги добие – това е лесния начин. Има някаква нужда, или просто някой някъде е показал нещо ‘готино’ – и когато ни ‘падне’ – го взимаме.

Ако вторият подход ви се струва по- като вашия подход – ето няколко въпроса, които са ми помагали да го прилагам:

# защо ми е нужен? Можете ли да кажете тук и сега наистина важната причина за която искате device-a. Или 3 съществени неща, за които ще ви е нужен. Например – “искам да мога да чета, докато пътувам, да си водя записки на срещи и да слушам музика, когато не съм вкъщи.” Или – “искам да мога постоянно да бъда в скайп, да си проверявам електронните пощи и да гледам видео”. Ако не – помислете кое ви изкушава в джаджата – cool-фактор, това че някой около вас я има, или :- ?) Ако да-

# какви са задължителните изисквания? Кои са нещата, които са наистина важни за вас относно device-a? Например да може да се въвежда много текст, да има и wi-fi и 3G, да се свързва с корпоративния сървър, да поддържа форматите на документите, които се използват служебно, или да може лесно да се чете на него. Да, всички искаме да има ‘от всичко и по много’ ;) Но с колкото повече device-и съм си “играл” – толкова повече се убеждавам, че идеално /дори и близко до идеалното/ устройство няма. Има някое, което върши оптимално много работа за даден период. И ако позволява удобното въвеждане на текст с хардуерна клавиатура – ще бъде или относително по-голямо, или с относително по-малък екран. Ако има ‘страхотно голям’ екран – вероятно ползваемостта на батерията ще е относително по-кратка. Ако цялата корпоративна мрежа е базирана на дадена платформа /например от Мicrosoft/ – обикновено е най-лесно да се интегрира продукт, базиран на същата платформа. И т.н. Така че – кои са наистина важните неща?

# кое ми е познато? Това е въпрос, който може да предопредели избора – за добро и за лошо. От една страна, човек често натрупва опит с дадена платформа / фирма / дизайн. Инвестира и време и средства в тяхното усвояване и адаптиране за нуждите му, както и в изграждането на контакти – с други потребители или представители / поддръжка. Създава навици за ползване на устройството и програмите. Осъзнава преимуществата и ограниченията. И – ако първите са значително повече – може да е по-трудно да се реши да смени познатото / разученото / адаптираното.
Освен – ако няма прекалено силно желание за ‘бъзикане’ с нещо ново. Или – ако ограниченията са станали твърде много. Например програмите, които са ни важни, ‘забиват’ неприемливо често. Или някоя нова програма е вече deal-breaker. Или опция, която не е била важна в началото /e.g. GPS, RDP, VPN/ се оказва нужна всекидневно. Тогава вероятно ще се мисли за ‘следващото-по-реда-си’ устройство от същата платформа / производител. А ако няма такава опция – какво от предлаганите на пазара неща може да свърши работа и ще позволява очакваната типична употреба.

Във втората част на тази публикация ще разгледаме още 4 въпроса при избор и оценка на устройство.

Share

В романа “Въоръжени мъже”, Тери Пратчет споделя една теория, която истински ни допадна като разсъждение и на мен, и на SAS. Ще го цитирам тук, може да се окажем повече вярващите в нея.

“Като малък Сам Ваймс си мислеше, че много богатите се тъпчат до пръсване от златни чинии и че живеят в мраморни къщи. А научи нещо ново: много, ама много богатите можеха да си позволят да бъдат бедни. Сибил Рамкин живееше в онзи вид бедност, който е достъпен само за много богатите, бедност, достигната от другата страна.

Жените, които бяха просто богати, спестяваха и си купуваха рокли от коприна, обточени с дантела и перли, но Лейди Рамкин беше толкова богата, че можеше да си позволи да топурка из къщата в гумени ботуши и вълнена пола, които са принадлежали на майка й. Тя беше толкова богата, че можеше да си позволи да живее на бисквити и сандвичи със сирене. Беше толкова богата, че живееше в три стаи от трийсет и четирите на резиденцията си. Останалите бяха пълни с много скъпи и много стари мебели, загърнати в покривки срещу прах.

Причината, поради която богатите бяха толкова богати, разсъждаваше Ваймс, беше, че те съумяваха да харчат по-малко пари.

Да вземем ботушите, например. Той печелеше по трийсет и осем долара месечно плюс добавките. Един наистина добър чифт кожени ботуши струваше петдесет долара. Но един чифт ботуши, който той можеше да си позволи и който горе-долу ставаше за сезон-два и после протичаше като в ада, когато мукавата сдадеше багажа, струваше около десет долара. Точно от тези ботуши си купуваше винаги Ваймс и ги носеше, докато подметките не изтънееха дотолкова, че можеше да определи къде точно в Анкх-Морпорк се намира в някоя мъглива нощ само по формата на паветата.

Но работата беше там, че добрите ботуши издържаха с години. Човек, който можеше да си позволи да плати петдесет долара, имаше ботуши, дето и след десет години да му държат краката сухи, докато беднякът, който можеше да си позволи само евтини ботуши, щеше да е похарчил стотици долари за ботуши за същото време и краката му пак щяха да са си мокри.

Това беше „Ботушената“ теория на Капитан Самюел Ваймс за социално-икономическото неравенство.”

Какво ще кажете? Правя само уговорката, че под “скъпи вещи”, Пратчет има предвид качествените стоки, които имат и съответната добра цена. Тук не се включват онези  стоки с изкуствено завишени цени, които сякаш ни казват “само богаташ може да си ме позволи” и към които се насочват хората, които искат да почувстват и преживеят богатството си. Качеството на стоката в тези случаи няма значение. Важен е нейният имидж, престиж и статус.

Преди да завърша, ще цитирам още нещо на Тери Пратчет от друг негов роман – “Истината”: “Понякога стъклото засенчва диамантите, защото за разлика от тях има какво да доказва.” Сигурно вече разбирате защо със SAS толкова харесваме този автор.

Share

Дом (Home) е филм за Земята, за хората и за бъдещето, към което вървим: http://www.youtube.com/watch?v=jqxENMKaeCU&feature=watch-now-button&wide=1

Ето част от официалното му представяне:
“Филмът Дом представя много от чудесата на планетата Земя погледнати от въздуха. По този начин ни се предоставя уникалната възможност да станем свидетели на променящата се среда около нас от напълно нова позиция. За нашите 200 000 години на Земята, човечеството непоправимо нарушава деликатния баланс на майката природа. Редица екперти твърдят, че имаме по-малко от десет години, за да променим нашите модели за консумация и да обърнем тенденцията, преди вредите да са станали необратими. Създаден да вдъхнови действие и насърчи сериозна дискусия, филмът Дом представя перспективата,  че ако не действаме рискуваме скоро да загубим единствения дом, който можем изобщо да имаме.

…Международно признатият фотограф Ян Артус-Бетранд (Yann Arthus-Bertrand) реализира своя режисьорски кино-дебют с този  документален филм за околната среда, продуциран от Люк Бесон (Luc Besson) и разказан от Глен Клоус (Glenn Close). Заснемането на филма е извършено в 54 страни, в 120 различни локации  за 217 дни.”

Освен посланието на филма,  можете да се насладите на величествените гледки и замайващи ефекти.  Подбраната музика е също внушителна и въздействаща. Филмът е без превод на български, но дикцията на водещата е много лек за разбиране. И така, настанете се удобно, осигурете си един час и половина и можете да потеглите към света  такъв, какъвто е през очите на Люк Бесон. Приятно гледане!

Share

Вече съвсем ще се издам, че това е една от любимите ми теми ;)

Досега ми хрумваха различни идеи за това какво може да е причината да искаме да живеем. Сега се замислям дали вместо да се търси един отговор на въпроса за живеенето, не е добра идея да говорим за различни отговори според различните хора? Общото между отделните групи хора може да е процесът на удовлетворяване на индивидуалните потребности, а разликата е в това към удовлетворяването на кои потребности се насочват основно в живота си хората от съответната група.

Потребностите, както знаем, са различни (както и хората). Маслоу преди цял век е дал една все така работеща класификация – физически нужди, сигурност, принадлежност (и продължение на рода), себеизява и петата – цялостна реализация. Като се замисля за всяка от тях може да се открият “фенове”. Какво имам предвид – всички ние се храним, спим, реализираме се, но за различните хора, различни аспекти носят най-силно усещане за удовлетворение и затова животът им се “завърта” около дадената потребност – оттук техните избори, цели, желания и решения. Пример – всички сме срещали (а може и да разпознаем в себе си) хора-гастрономи; хора, които обичат алкохола; други, които обожават да пушат. Вероятно познавате също хора, които се стремят основно и към други удоволствия като секса, също хора, които приемат за най-ключовото в живота им дрехите, грижата за външния вид, материалните облаги; хора посветени на спорта, на телевизията, на хазарта. Списъкът е безкраен и може да изведат интересни класификации. Познавам лично хора, които са се фокусирали върху връзката си, семейството, децата. Такива,  за които най-важно е изграждането на сигурност и предпазването. Пример може да се даде и с потребности като себеизява и цялостна реализация. Вероятно познавате хора, които са се фокусирали основно върху търсене и реализиране на възможности да се изявят, да се реализират или да оставят следа.

Като казах “фокусирали основно” се сетих за една схема, която Стивън Кови дава в книгата си “Седемте навика на високоефективните хора”, за да покаже различните хора, според основния фокус и приоритет в живота им. Той изброява 10 области като говори за центриране върху: работата; парите; брачния партьор; семейството; притежаването; удоволствието; приятеля или врага; църквата; собствената личност; вътрешните принципи и ценности. Неговото послание за личностен стабилитет е постигането на центриране върху личните принципи и ценности с идеята, че всичко останало е или външно, или променящо се извън нашия контрол, докато принципите и ценностите са нещо, което лично избираме дали, кога и към какво да променяме. Струва си човек да се замисли какво поддържа стабилността в живота му, но за това си оставям възможността да си говорим някой друг път.

Да се върнем на въпроса – “Защо искаме да живеем?” Ще се опитам да обобщя дотук идеята си от днешните размисли – възможно е всеки от нас да има своята вътрешна причина да иска да живее, която независимо от конкретиката, на принципно ниво да е въпрос на някаква нужда и стремеж за удовлетворяването й. С други думи, всички ние искаме да живеем, за да имаме възможност еднократно или непрекъснато да удовлетворяваме това, което е нашия истински основен фокус и приоритет, най-харесваното от нас, най-ценното ни, това, което ни носи усещане за изпълване, доволство, щастие. Да, май това звучи доста ключово – щастието, а също попадането в състояние на щастие. Ето върху това си струва да се порасъждава. Дали усещането е еднакво при всички хора? Как ли е при другите? Ще се опитам да опиша и да разкажа за моето преживяване на това състояние съвсем скоро.

А сега, време е за разходка :)

Share

Преди година разказах в няколко поста за това какво за мен е личната мисия, какви видове има, как се създава, как да се настроим за формулирането й, как да изведем основните си житейски цели след като вече имаме мисия.

Време е да продължим напред. Имаме мисия и основни житейски цели. Следващата стъпка е да формулираме по-конкретните си цели.

Отделните конкретни цели може да разгледаме като формулирани детайлни намерения, чрез които можем да постигнем дадената основна житейска цел. В повечето случаи те са достатъчно системни, така че да ги разглеждаме като отделни проекти. Ще използвам същия пример от предишните постове за мисията. Моята мисия е “да помагам на хората да откриват тяхната най-добра реализация”. Една от основните ми житейски цели е “да извършвам кариерно консултиране”. За да предоставям услугата кариерно консултиране следва да съществува организация за кариерно консултиране, затова си поставям за по-конкретна цел 1. създаването, развитието и утвърждаването на фирма Кареа. Ако искам в цялата страна да има възможност за индивидуално кариерно консултиране, следва да предам този бизнес на хора от цялата страна, т.е. друга по-конкретна моя цел би могло да бъде 2. подготвянето и реализирането на франчайз или друга алтернативна система за мултиплицирането на развитата вече кариерна практика и опит. А за да може да достигнат усилията ми до всеки човек, който има нужда моите мисли и опит, следва да планирам 3. написването на книга/и за кариерата и реализацията, което би било още една по-конкретна цел, също 4. създаването и поддържането на блог за кариерно консултиране.

След като вече сме формулирали конкретните си цели, може да се вгледаме в тях и да преценим как да ги разположим във времето и една спрямо друга. В моя случай е повече от ясно, че е добре да започна с кариерната практика и създаването на фирма, през която да предоставям консултирането. Едва след това мога да мисля за обобщение на натрупан опит и предаването му на други кариерни консултанти или в книги. И четирите посочени цели могат да се разглеждат като отделни проекти, които съдържат отделни стъпки, за да се реализират. Както всеки проект, така и в случая планирането на реализацията изисква да се обмисли от какви ресурси имаме нужда, за да се реализира. Под ресурси разбирам – знание, средства, други хора, финанси, материални ресурси и т.н. Осигуряването на отделните ресурси може да се оформи като отделна стъпка/и (задача/и). След такъв по-обстоен преглед, може да се пристъпи към същинското планиране. Един добър инструмент за планиране може да бъде мрежовия график, друг подходящ инструмент са мисловните карти.

Ползвайки или не някой от инструментите за планиране за отделните цели ще достигнем до по-голяма дълбочина и детайлност по дадената цел. Така може да си направим план за 10-20 години напред, а може и за повече или пък по-малко. Въпрос на избор на хоризонт. За някои хора 3 години вече са много, за други 15 са твърде малко. При разполагането на целите във времето е важно да положим началото и/или краят на постигането им и да сведем целите до още по-голяма конкретност, отговаряйки си например на въпроса “за следващата една година по тези цели какво ще постигам”. В случая тази година по целта “създаване, развитие и утвърждаване на фирма Кареа” ще утвърдя организацията и ще разширя екипа й. От това следват задачи и приоритети за годината, които да ми помогнат постигането на целта, която съм си поставила.

В заключение ще кажа, че е изключително важно да не спрем само с извеждането на личната ни мисия. Ако тя остане, без да доведем процеса до основни житейски цели, до по-конкретни цели и подцели, стъпки и задачи, свеждайки решенията си до това какво ще правя през тази година, през това полугодие, през този месец, може да се каже, че мисията ще е свършила не повече от 10% от ролята си и съответно толкова ще е ползата за нас от наличието й. Затова, смело напред и не спирайте преди края! Ако успеете, наградата си заслужава. Знам го от собствен опит.

Share

Дотук в първа и втора част на Размисли за живеенето поставих освен въпроса – “Защо се стремим към това действие – живеенето?”, също и няколко възможни отговора – удовлетворените нужди и потребности,  стремежът и предвкусването, спокойствието, страха, Буда-състоянието на не-желаене на нищо  допълнително (съвършения миг), успокоено Его-то.

Като се замисля, на практика всичко от горното е възможно да бъде обяснено през физиологията ни – емоции и състояния като страх, удовлетворение, радост, болка и др. имат своето изражение в съответни жлези, хормони и т.н. Всички сме чували за хормона на щастието или за адреналина. За миг си помислих, възможно ли е това да е всичко – да правим всичко в живота си заради отделянето на едни хормони? Звучи толкова… нищожно. От друга страна, вероятно наркоманите (онези, крайно пристрастените) точно така възприемат нещата. Те просто взимат “прекия път” и вместо да полагат усилия, които ще ги доведат до усещане за щастие, приемат заместител, който стимулира сходна био-химична реакция.  Но това не е запазена марка само за наркоманите – май не познавам човек, който да не прибягва до шоколада или алкохола, когато е подтиснат.

Спомням си една приказка, която сякаш е точно за случая с “преките пътища” – един преуспял търговец, след дълги години упорит труд за развитие на бизнеса си, решава да се оттегли. Най-накрая дошло време за осъществяването на мечтата му – да отиде на слабо населен остров и да се отдаде на съзерцаване. На острова забелязал един бедняк, който лежал под някакво дърво, като около него се търкаляли много кокосови орехи. Търговецът попитал – “Човече, защо не станеш и не събереш тези кокосови орехи?” – На въпроса “защо да го правя”, бившият търговец отвърнал – “как защо! – за да ги продадеш, да вземеш печалбата, да наемеш помощници и камили, за да събереш още повече и тях да продадеш.“ На следващия въпрос “защо” търговецът отвърнал, че така ще може да натрупа богатство, да го умножава, а един ден да предаде бизнеса на другите и да се отдаде на съзерцание. Тогава беднякът казал – “Но аз и сега това правя.”

Много хубава приказка, но и леко объркваща. Като я чета се замислям и за въпроса “смисъл на живота въобще” – защо сме тук на тази Земя и т.н., но не ми се иска да се отклонявам в тази посока или поне не в този пост. По-скоро ще продължавам да търся какво е онова нещо, което толкова ни задържа към ежедневните потребности и ни прави роби на удовлетворяването им – та ние страдаме или сме щастливи според това доколко сме успели в удовлетворяването. С други думи – получаваме награда или наказание. Това ни стимулира на следващия ден да започнем отново в усилената работа по удовлетворяването.

И все пак – това ли е смисълът на живеенето ни?

Share

Досегашните размисли ме наведоха на идеята, че може би се стремим и харесваме живеенето заради състоянието на удовлетворени нужди, независимо какви са  те – физически, емоционални, интелектуални или духовни. Но дали това точно е в основата на привързаността ни към живота и живеенето?

Сещам се за Mечо Пух, според който, най-сладък е моментът, който предхожда похапването на любимото нещо – меда. Предвкусването, очакването и представата за сладостта. Дали пък не е в това смисъла – стремежът към моментите, в които знаем, че ще удовлетворим желанията си? Възможно ли е да живеем заради това?

Или пък страхът е в основата на всичко. Скоро си говорихме с една приятелка, как усеща страхът като движеща сила в изборите й – страх да не се разочарова, да не я заболи, да не изпита болка от грешката, да не намали самоуважението и увереността, че взима правилни решения, че може да успява. Може пък да е това?

Можем да се опитаме да намерим повтарящото се състояние от трите изброени дотук хипотези: задоволяването, предвкусването и страхът. Бягството от страха ни носи спокойствие. Постигането на удовлетворението също ни носи спокойствие, отпускане, радост. Предвкусването на удоволствието ни носи едно сладко напрежение и доволство, мир (което пак си е спокойствие) и хармония.

Спомням си откъс от една книга „Приказка за Буда”, в която се говореше за състоянието на желаене на нещо и че “Буда състояние” се постига, когато няма нещо, което да желаеш, което да ти липсва. Ти просто “си”. Всичко, от което имаш нужда, е там. Това е свършеният миг (миг на хармония и спокойствие). Но той трае само до възникване на мисълта за следващото нещо, от което имаме нужда, което желаем.

И съвсем нормално – всичко е процес, всичко се променя. Трудно бихме застопорили мига и бихме го превърнали във вечност (от философска гледна точка мига си е безкраен, но не за това иде реч тук). Да се върнем към нашия въпрос. Дали не живеем заради такива мигове? Състоянието на Буда – завършени, пълни, съвършени, напълно удовлетворени, ненуждаещи се от нищо. Това ли е?

Ако въведем понятието Его в размишленията ни, и приемем, че Его-то се грижи за нашите нужди, то постигането на съвършения миг е нещо като успокояване на Его-то, приспиване, признаване и удовлетворяване на всичко, което му се струва потребно, така че да е спокойно, че не сме го пренебрегнали, изоставили, забравили. И какво идва след това. Какво става, ако успокоеното от нас Его пусне временно кормилото?

Това ли всъщност е целта? Ще продължа да си мисля.

Share

Какво всъщност означава живеенето, защо непрекъснато се стремим към него и бягаме от мисълта за края му? Защо се страхуваме за живота си и се плашим от смъртта? Защо толкова го искаме „живота”? Защо така сме привързани към него? Какво толкова ни носи или очакваме да ни носи в бъдеще?

Ето такива въпроси си задавам понякога. Има случаи, в които ми хрумват едни отговори, понякога – други, често оставам само с въпросите. Чудя се има ли единствен отговор или са много, или въобще няма такъв, но пък си струва състоянието, в което изпадаме, когато ни обземат тези въпроси – онова притихнало екзистенциално състояние, в което сякаш сме на ръба на тоталното прозрение на същността на нещата. И понеже много харесвам това състояние, ще споделям размислите си, свързани със смисъла или смислите,  когато ме връхлита.

Защо живеем всъщност? Може би живеем по навик – така или иначе сме се родили, ден след ден –  и си казваме, че ще го изкараме докрай. Може би затова някои религии (със сигурност Християнската) заклеймяват самоубийството, така че, ако сме вярващи, дори да решим, че не си струва усилието да живеем, няма как да си отнемем сами живота. Но с или без религия, на практика, света ни не е пълен със самоубийци – повечето искаме да живеем. Но защо? Какво толкова правим и ни се случва с това живеене?

Ако се замислим, основна част от живота си прекарваме в задоволяване на нужди и потребности – гладен съм, жаден съм, спи ми се, прави ми се друго… ,че да стигнем и до мисли като:  искам да се чувствам обичан, важен, значим, реализиран, богат, спокоен, велик и т.н.

И защо всъщност губим толкова време в това? Нали нито една потребност не трае цял живот след като веднъж е задоволена? Има такива, които ежедневно удовлетворяваме по няколко пъти (както е с храната), има други, които ден след ден удовлетворяваме или търсим техен заместител по всевъзможни пътища (както е с усещането за значимост). Защо тогава го правим? Какво като постигнем удовлетворение (временно)? Това ли е висшата ни цел – полагаме усилие, за да удовлетворим нуждите си и да почувстваме покоя на постигнатото удовлетворение.

А може би е нещо друго?

Share