Archive for the ‘Взаимоотношения’ Category

roditelstvane#3Да бъдем родители бе – и все така е – нещо силно желано, очаквано и предизвикателство за мен и за Светле. Бидейки в началото на това вълнуващо и наистина променящо живота ни достижение, се опитваме да определим основополагащите средства, на които да базираме решенията и поведението си. Сред огромното количество книги, съвети и препоръки за това как да бъдем родители, три принципа все така доминират за нас. Те са взаимосвързани, отчасти припокриващи се и все така валидни. Ето – относително накратко ;) – кои са те:

# бъди с тях Толкова просто, и толкова трудно да се реализира понякога средство – да бъдем с децата си. Бичът на съвременните родители е “невъзможността” да го осъществят. Масовото решение ‘бабите / яслата / детската градина / училище’. Виждане вечер  и предаване на ‘щафетата’ на някой друг. Това, разбира се, е индивидуален избор. Но – запитайте се – кои неща са по-важни в живота ни от децата? Работата? Печеленето на пари? Социалните ни ангажименти? Да си отпочинем от всичко това с малко телевизия / ‘висене пред компютъра’ / ‘време, в което никой да не ни се пречка’?  Едва ли – едва ли са по-важни. От това да бъдем осезаемо до децата си. И в хубавите моменти – което почти всички искат. И в трудните моменти – например когато са болни, изнервени, уплашени или се чувстват неразбрани.  Ние искаме просто да ги опазим живи – и едновременно с това, да ги оставим да ‘падат’ – и да ‘стават’ – усещайки нашата подкрепа. Да бъдем с тях и в моментите им на радост, триумф и гордост, и още повече – когато са разочаровани, обезнадеждени или ‘извън себе си’. Накратко – да бъдем с тях.

# обичай ги Те са чудесни и са нашите деца. Едва ли някой се нуждае, оценява или заслужава в по-голямата степен нашата обич. Такива каквито са. Въпреки че не отговарят всецяло на нашите виждания и стремежи, и не са “съвършени”. И никога няма да бъдат. Също като нас. И – подобно на нас – се изявяват в максимална степен, когато усещат колко много са обичани. Обичта може да ви кара да вършите неподозирани за себе си неща. Или да означава да се посветите всецяло на някой, който като че не винаги ви отвръща със същото. Една прегръдка в труден момент върши чудеса. Да, ще има моменти, когато да бъдем рационални, и да обясняваме или дискутираме обстойно нещата. И това също да бъде израз на нашата обич. Отново прости неща като това да гушнем детето, дори след като е направило някоя беля, или да му кажем, че го обичаме, когато ни е ядосано, могат значимо да повлияят начина, по който това дете възприема света. И по който и то обича.

# бъди за пример Съвпадението на думи и дела е начина, предпочитан от нас за формиране на поведение и отношение. Вероятно може да се разглежда и като ‘възпитание’ – но много различно от масовия подход “ще правиш така, защото казвам така / защото всички правят така”. Ако сте наистина близки с децата си, ако усещат вашата обич, ако сте достатъчно време с тях – естествено е те да искат да бъдат като вас и да постъпват като вас. Искате да се хранят здравословно – вашето меню показва ли, че наистина има значение какво ядем? Искате да имат физическа активност или да развият двигателна култура – дайте си сметка вие какво правите за своето тяло и за физическото си развитие. В идеалния вариант – правите ли го заедно с децата – например разходки в планината, игра навън, придвижване пеша или с колело, вместо с МПС, etc.? Очаквате да бъдат последователни, разумни или разбиращи – а ние доколко проявяваме тези качества – поне в отношенията си с тях? Този подход ни дава много основания да работим над себе си. Да “виждаме гредата в своето око, преди клечката в чуждото”. Да бъдем осъзнато разбиращи – за да очакваме разбиране и към нас. За да можем взаимно да се усъвършенстваме.

Това са три от основополагащите средства за нас като родители. Какво мислите? Кои бяха / биха били подобни принципи за вас? Очакваме вашите коментари!

Иска ми се да споделя за книгата на Хорхе Букай и Силвия Салинас “Да се обичаме с отворени очи”, която по много лек и приятен начин засяга теми свързани с двойката (партньорите) – осъждането, обидата, ревността, разбирането, любовта, обичането, изграждането на връзка и т.н. Книгата си струва да се прочете не толкова заради получаването на готови отговори и насоки по споменатите теми, а заради това, че ни събужда, кара ни да се замислим и самите ние да си дадем сметка за това каква позиция имаме по тези теми, а също и каква позиция бихме искали да имаме.

Ще цитирам един откъс от завършека на книгата, който съдържа много сходни идеи с нашите със SAS по отношение на двойката. Приятно четене!

“… Един от проблемите на демитологизирането, с което сме се заели, е че застрашава всяка културна традиция, основаваща се на схващането, че със сватбата се решава всичко. Всички любовни истории завършват с щастлив край: “Оженили се и заживели щастливо…”. На вниманието на наивните: двойката не е това.
Двойката е нов път и предизвикателство.
С нея нищо не свършва. Тъкмо обратното, всичко започва. Освен едно нещо: илюзията за съвършен живот без проблеми.
Тежко е да се разделим с фантазиите си за това какво би могло да се случи. Отказването от тях е важен акт. Съвършената двойка, за която съм си мечтала от дете, умира с брака, което носи силна болка. А когато си дам сметка, че очакванията ми не са изпълнени, намразвам виновника.
Необходимо е да се науча, че аз съм тази, която трябва да разреши собствения си живот: да открия какво ми харесва, как ще се издържам, как искам да се развличам, какъв смисъл искам да дам на живота си.
Всички тези съществени въпроси са лични: никой не може да ги разреши вместо мен. Това, което мога да очаквам от двойката, е да имам другар по пътя си и в живота, някой, който ме обогатява и на свой ред се обогатява от моето присъствие. Но най-вече някой, който не пречи на житейския ми път.
Това е достатъчно.
Най-лошото от вярванията, които родителите втълпяват и повтарят на децата си, е, че трябва да търсят половинката си. Защо да не се постараем да намерим друг цял човек, вместо да се задоволим с такъв, който е разделен наполовина?
Любовта, за която говорим ние, се гради от цели същества, които се срещат, а не от две половинки, които имат нужда една от друга, за да се почувстват пълноценни.
Когато се нуждая от другия, за да съществувам, връзката се превръща в зависимост. А когато сме зависими, не можем да избираме.
А без избор няма свобода.
А без свобода няма истинска любов.
А без истинска любов може да има бракове, но няма да има двойка.”

От много време си задавам въпроси като: Защо има дни в които сме много уморени и слаби? Как успяваме да се вдигнем на крака и на следващия ден да бъдем истински слънчица за себе си и за околните? Защо едни хора винаги са приповдигнати, а други – по-прибрани и дори подтиснати?  Какво ни изпълва със сила и как става това? Можем ли да му влияем? Как?

Няколко години по-късно вече имам позиция по някои от тези въпроси и затова реших  да напиша материал за източниците на сила – онези неща, които ни захранват с още и още енергия, така че да можем да сме на нивото, на което бихме искали.

Ето, започвам.

Но преди това да направя едно уточнение – за мен (а и в този пост) ще приемам, че вътрешната сила (или енергия) е нещо, което е в непрекъснато движение – ние я получаваме или генерираме, а след това я отдаваме – на други хора, в работата си, в другите си занимания и т.н. А на следващия ден  всичко започва отново. Хубавото на това приемане е, че вдъхва спокойствие и увереност, че дори днес да сме се уморили безкрайно много, утрешния ден ние отново ще се заредим с енергия, с която да разполагаме.

Как се генерира енергията? Може да се направи най-общо разделяне на източници на енергия според това къде тя се създава – вън от нас или вътре в нас.

Външни източници:

1. Хората: най-често използвания външен източник е енергията от други хора – това обикновено са  хора с по-голямо ниво на енергия от нас към момента, в който взаимодействаме с тях. Това е важно условие при доброволното отдаване на енергия. Забелязали ли сте, че има случаи, когато след разговор с някого вие сте обнадежден, вдъхновен, приповдигнато ви е? Това е добър сигнал, че сте получили енергия при взаимодействието с дадения човек. Някои хора могат да ни заредят еднократно, защото в момента са с по-висок енергиен статус от нашия, но има и хора, които винаги ни карат да се чувстваме по-добре и ни е хубаво в тяхната компания.  Това може да означава, че принципно поддържат по-високо ниво на енергия и винаги са готови да “отдават”.

Този тип зареждане с енергия има един недостатък – обвързва ни със съответния човек. Ами, ако не можем да го видим точно днес? Ами, ако точно днес той е с нисък тонус? Трудно се разчита на нещо, което е външно и не зависи от нас.

За взаимодействието между хората на ниво обмяна на енергия се говори в книгата Селестинското пророчество. Там се разглеждат и малко по-негативните модели (на недоброволно отдаване на енергия), към които сме склонни да се пристрастяваме, за да получаваме желаното ниво на енергия от един или друг човек.

2. Средата: Вторият външен източник е средата – забеляза ли ли сте какво може да направи една разходка в планината? Само след един час някак ни става по-леко, по-живо. И в ежедневието (в града) има места / помещения, в които като влезем ни е хубаво, харесват ни, чувстваме се добре.

Тук мога да изброя факторите, които се свързват с по-висок заряд на енергия на средата: чист въздух, хармонични звуци, хармонични цветове, слънчева светлина, природа (зеленина), определени аромати, естетични гледки. Съобразявайки тези фактори можем да направим дома си източник на енергия за нас – каквато е и една от ролите му – място, където почиваме и се зареждаме с нови сили. Повече за  това как да  поддържаме висока енергията на дома ни ще говорим в статии от категорията Домът.

Стимулирането на отделните сетива също е добър подход – определени аромати, цветове, звуци (мелодии), температури, обливането с вода и т.н. Тук се сещам и за паленето на ароматни клечици или свещи, взирането в запалена камина или огън на открито.

3. Консумирането: Друг източник на енергия са храната и напитките, които поглъщаме. Шоколадът е всепризнат като такъв стимулант, също енергийните напитки, кафето, чая, лютото. Всички те задействат по химичен път процеси вътре в нас, при които се отделя енергия. Тук спадат и стимулантите – кофеин, никотин, алкохол.

Вътрешните източници:

1. Физическо ниво. На това ниво може да разделим подходите за зареждане на два типа – чрез движения или покой.

Познатият на всички ни метод за презареждане чрез покой е сънят. Освен него, към методите за зареждане чрез покой спадат медитацията (все още слабо позната в по-западната цивилизация), също дихателните упражнения, масажът.

Пример за зареждане чрез движение могат да бъдат танците, игрите,  спорта. Всички те са отличен източник, въпреки генерираната физическа умора. Чували сте хората да казват – спортувам заради тонуса?

2. Емоционално ниво – на това ниво източник на силата може да бъдат изпитването на определени емоции – радостта, надеждата, ентусиазмът, щастието, обичането / влюбването, вярата. Известно е, че различните емоции стимулират отделянето от тялото ни на различни секрети. Хормонът на щастието е познат на всички ни.

Друг популярен източник на енергия е адреналинът. Принципът при него е при повишаването на нивото му,  да се предизвика рязко освобождаване на запаси на тялото, които ни осигуряват енергия.  Адреналинът може да се повиши от вълнуващи позитивни изживявания като влюбването или скачането с бънджи (луна-парка също може да свърши работа). Но може да се стимулира и от негативни състояния и емоции. За съжаление това е довело до някои негативни емоции да се превърнат в естествен източник при някои хора – например гневът, омразата, страхът.

3. Интелектуално ниво – тук се има предвид мисленето на определени мисли. Чували сте за утвържденията и позитивните изрази? В тази област се направи много напоследък. Дори твърде силно фокусът се обърна върху това как с определени мисли, които специално си налагаме да предизвикаме определени състояния, които да ни доведат до зареждане със сила.

4. Едно по-дълбоко ниво или дългосрочните източници – Повечето от споменатите до момента източници се отнасят към въздействие на моментното ни ниво на енергия. Има и такива, които влияят на нивото ни като цяло. Срещали сте сигурно хора, които са по-силни, по-упорити, по-вдъхновени от останалите. Какво ги прави такива?

Ще поразсъждаваме повече по този въпрос в следващ пост.

А дотогава – зареждайте се!

В предишния пост разказах за двата вида шофьори и нарекох единия тип взаимодействащи шофьори – тези, които се възприемат като част от системата на движение и се стремят, вписвайки се и непречейки на останалите, да постигнат своите цели и нужди.

В този пост ще отворя темата за това какво правим и можем да правим, за да постигаме нашите нужди без да пречим на другите.

Най-основните принципи, които мога да изведа, са каквото и да вършим, докато участваме в движението:

  • Да информираме;
  • Да подпомагаме;
  • Да зачитаме;
  • Да благодарим.

Как можем да поддържаме принципа “Да информираме”?

Най-общо – да използваме знаци, които могат да бъдат разбрани и навреме да ги подаваме. Навреме да подаваме информация когато решим да променим нещо в движението си на пътя (напр. завиваме, рязко намаляваме или решаваме да спрем). Често ми се е случвало каращ пред мен човек, изведнъж започва да намаля, влиза в завоя и чак тогава дава мигач. Въпросът е кой ли има нужда от този мигач, след като вече всички сме установили, че завива.

Да поговорим за знаците и кога кой се прилага.

Приемайки, че като част от системата за движение ние общуваме с другите коли, ще гледаме на мигача като средство да покажем на тези зад нас какво е намерението ни, да стане ясно защо ще намалим и да оставим на шофьора отзад свободата на избора да реши какво да предприеме още преди да сме завили. А ако гледаме на мигачът като досадно изискване на КАТ, което шофьорите трябва да спазват (неясно защо), то е нормално да даваме мигач след като сме завили, а дори и понякога да пропускаме да даваме мигач.

Подобен е случаят с аварийките когато колата пред нас решава да паркира и търсейки място за паркиране започва буквално да се „влачи” пред нас. Ако даде аварийки ще знаете какво прави и по-спокойно ще приемете забавянето й, но ако шофьорът не подаде нищо като знак, а изведнъж удари спирачките, за да се прибере в току-що откритото свободно място – това предизвиква неприятни емоции. Отново усещането е, че са ни поставили пред свършен факт. Не са уважили правото ни да знаем навреме, за да изберем свободно какво да предприемем.

Още по-силен е ефектът на аварийките на магистрала или въобще на извънградски път, когато се кара с по-висока скорост. Ако човекът пред вас му се наложи рязко да намали почти до спряло състояние (например задръстване на магистралата, или катастрофа на пътя, или мъгла, поледица и т.н.) и пусне аварийките, това от една страна ще е застраховка, че колата отзад няма да го удари, ако не успее навреме да усети рязкото намаляне, а от друга е удобство за шофьора отзад, който навреме вижда, че има някакъв проблем и спокойно намаля скоростта. Пък и някак е приятно – човекът отпред иска да ни предупреди, да се погрижи за нашата безопасност (като част от цялата безопасност на пътя, разбира се, но пак е приятно).

Когато карате в гъста мъгла, аварийките вършат също отлична работа за предупреждаване на колите отзад и отпред къде точно сте и с каква скорост се движите.

При готовност да помогнете на човека отзад, който иска да ви изпревари, добър знак е даването на десен мигач. Друг знак за шофьора отзад би бил, ако се приберем повече към десния край на платното.  От една страна така показваме, че не искаме да изпреварваме (ако пред нас има друго превозно средство), а от друга – улесняваме видимостта на колата отзад, за да направи изпреварването.

Бързото примигване на фаровете е знак за приближаваща опасност за колите, които се движат отсреща. Това може да е възможност за проверка на пътя от представители на КАТ, но може да означава, че има рязко стеснение или друго усложнение на пътя, което изисква намаляване на скоростта.

Такова примигване се ползва и като предупреждение към отсрещно каращия автомобил за нарушаване на нашият комфорт (например карал е в нашето платно, изпреварвайки и се е прибрал много в последния момент, с което ни е напрегнал излишно).

При нощно каране също често се ползва примигването на фаровете, но по-бавно, в случаите, когато искаме да подсетим каращия срещу нас, че не е минал на къси светлини и ни пречи на видимостта.

Наскоро ми се случи подаването на един жест с ръка, който ми показа, че карам без запалени фарове – пръстите на дланта се събират в една точка и се разтварят и така неколкократно.

Когато искате да благодарите на пътя на друг автомобил, който идва срещу вас и ви е дал предупреждаващ знак, вдигате едната длан малко над волана, обърната към предното стъкло.

Ако искате да благодарите (или да се извините) на колата зад вас (например ви е пуснала, за да я изпреварите), примигайте два-три пъти с аварийките. Ако шофьорът отзад приеме благодарността (извинението) ви,  ще примига в отговор със светлините.

Клаксонът също играе своята роля – с него можете да привличате вниманието на шофьора,  за да можете да предадете след това желаната информация. В този случай изсвирването е съвсем леко. Дългото изсвирване е израз на недоволство. Често се използва, когато кола караща срещу нас при изпреварване ни е принудила почти да спрем, за да не се блъснем в нея, или когато кола идваща от насрещната посока, изпреварва в завой и се появява ненадейно пред нас, с което ни принуждава да правим резки маневри, за да избегнем сблъсък.

Когато карате в лява лента на магистрала, но пред вас има кола, която не ви е забелязала и кара по-бавно, можете да пуснете дълги-къси-дълги светлини, за да ви забележи в огледалото за обратно виждане и да се прибере в дясната лента докато отминете.

Често ползвам светлините на спирачките като сигнал за колата отзад, за да привлека вниманието на шофьора (особено на дълъг път). Ако се предполага, че няма да намалявам чак толкова скоростта, че да давам аварийки, но очаквам да се наложи сериозно намаляване, няколко пъти леко натискам спирачката.

Сигурна съм, че и вие можете да споделите за някои знаци, които ползвате, за да информирате останалите.  Можете да ги споделите тук. А аз ще продължа да наблюдавам и да разказвам за знаците, които ни помагат да общуваме и взаимодействаме с другите шофьори, разбирайки техните послания и знаейки как да подадем нашите.

Като вървите по улицата, като влезете в голям магазин или като отидете на кино, може само с едно оглеждане да си докажете колко различни са хората – спокойни, напрегнати, меркантилни, идеалисти, подтиснати, романтици, рационалисти, интелектуалци и т.н.

Същото е и с шофьорите на пътя, само че сме свикнали да гледаме колите, а не тези, които са вътре в тях. Затова по-често отчитаме различните коли, но не и различните характери на хората, които ги управляват. И съвсем нормално – никой няма време за взиране, докато кара. Аз също не прекалявам с анализите, но понякога когато съм на дълъг път, си мисля за тези неща.

Стигнала съм до извода, че поведението ни като шофьори отразява много силно характерите ни – ако сме агресивни в живота, вероятно ще сме такива и на пътя. Ако сме отстъпчиви и несигурни – същото ще бъде и с нашето шофиране. Интересното е, че ако не сме добри в общуването (което си е умение, подлежащо на развиване), вероятно и на пътя ще бъдем трудни за разбиране.

Какво имам предвид – има два типа шофьори в отношението си към останалите – 1. такива, които са център на движението, а останалите са там, за да му пречат и 2. шофьори, които разбират движението като система, към която се включват с произтичащите от това отговорности и възможности.

Ще говоря за вторият тип шофьори, защото първите едва ли имат мотивация да научат нещо повече за това как да взаимодействат с другите шофьори на пътя.

В основата на взаимодействието е разбирането Печеля-печелиш. Това е такова мислене и съответно – избор на такива действия, при които се постигат нашите нужди, но и не се пречи на постигането на нуждите на отсрещния, а дори може да се подпомогне. Спомням си нещо, което ми каза инструкторът ми по кормуване – “Каквото и да правиш, внимавай да не пречиш на останалите!”. Това може да се приеме за едно добро обобщение – постигай си своето, но не пречи на другите в постигането на тяхното.

Какви са нашите най-базови нужди, качвайки се в колата – да стигнем от точка А до точка Б; да пристигнем в същото състояние на колата, в което сме тръгнали (т.е. да избегнем произшествия на пътя; да пристигнем в очакваното от нас време (т.е. да не закъснеем излишно, поради задръствания, вкл. произшествия на други коли пред нас). Също – да запазим себе си поне при нивото, на което сме се качили в колата (като вътрешно състояние).

Струва ми се, че почти всички останали шофьори имат тези основни нужди – е, вероятно при някои се добавят и други.

За това какво вече правим и може още да правим, за да постигаме нашите нужди, без да пречим на другите, ще си говорим в следващ пост. А дотогава – аз често го правя докато карам – задавам си въпроса “Преча ли?”.

Книгата Параноя на страстта на Робин Норууд изигра много сериозна роля в преломния момент от живота ми когато от момиче търсещо приятели за връзка се превърнах в жена, готова да срещне бъдещия си съпруг.

На практика четири години преди да прочета книгата си бях казала, че оттук нататък съм готова да срещна бащата на моите деца. При всяка връзка, която имах в този период, рано или късно (по-скоро рано) достигах до извода – „и този няма да е моят бъдещ избранник”. Към четвъртата година вече бях сериозно отчаяна. Хем си казвах, че щом се преживявам като “свестен” представител на моя пол, вероятно от другата страна на бариерата ще има поне един човек като мен, който да мога да срещна. В същото време всичките ми връзки бяха страхотни като изживявания и пълен провал като изграждане на някакви взаимоотношения. Тъкмо се бяхме разделили с поредното разочарование, една приятелка ми даде една книга в ръцете и ми каза “чети!”.

Е, прочетох я и разбрах за много неща – за изборите си, за предпочитанията си и най-вече – за идеалите си. След това срещнах Сас ;)

Самата книга е сбор от описани случаи на жени (и мъже), които се влюбват лудо и неизменно след това се разочароват. Основния подход на Робин Норууд е да прави връзка между семейните модели, при които сме отгледани и несъзнаваните ни избори и поведение след това когато ние се опитваме да изградим семейство.

Ако сме отгледани, например, без някой от двамата си родители, вероятно няма да разбираме и чувстваме тази роля в едно семейство и ако отсъствалият родител е бил от нашия пол, ние несъзнателно дори ще бягаме от тази роля. Случва се понякога цели поколения да пострадат от подобна липса на модел. На мен самата ми попадна един реален пример за това – момче сираче, което създава семейство, но отива на война и там загива млад, синът му който пораства, създава семейство, но цял живот пътува като строител и почти не се прибира вкъщи, неговият син също създава семейство и си намира работа на смени, като поема повече нощни смени и това му дава възможност да отсъства често. Неговият син, след като създава семейство, остава съпругата и детето си и започва работа в столицата, като се прибира веднъж седмично. Интересното при този истински пример, е че във всяко следващо поколение отново и отново се ражда момче, което да поеме от татко си модела на бягство от ролята на баща.

Друго, за което се говори в книгата е, че при повечето проблемни семейства, децата след това се насочват към човек от другия пол, който също има някакъв проблем. Не е задължително да е абсолютно същия – щеше да е прекалено лесно за осъзнаване, ако е така. Важното е да е проблем и да е точно толкова нерешим. И тогава се фиксира върху този човек и проблема му. Това става смисъл на живота му и първи приоритет. В повечето случаи резултатът е неизживян живот или раздяла като самия проблем остава непокътнат.

Спомням си един израз – „жената се омъжва за даден мъж с надеждата да го промени, мъжът се оженва за една жена, с надеждата тя да не се променя”. Робин Норууд пише за хората, които съзнателно или не подхождат като в първия случай – вярвайки, че тяхната грижа и безкрайна обич ще промени човека отсреща до неузнаваемост – алкохоликът ще спре да пие, бисексуалният ще стане хетеросексуален, флиртуващият мъж, ще започне да вижда само нас, полигамните ще станат моногамни, наркоманите ще се откажат от наркотика си, работохолиците ще престанат да са такива и т.н. и т.н.

Сигурно ще кажете – глупости, такова нещо е толкова наивно. На мен няма да ми се случи. Да не съм луд/а като видя, че някой е такъв да продължавам да съм с него. Точно така си мислех и аз докато не се вгледах във връзките си до момента. В моето семейство татко ми имаше един проблем. Във връзките ми само той не присъстваше и това е така, защото на съзнателно ниво съм страняла от точно този проблем, но това не ме е предпазило от всякакви други случи на увличане по полигамни, болезнено ревниви, бисексуални, работохолици и т.н. Когато съм попадала на „нормален” човек, бързичко съм прекъсвала връзката, защото не е имало „тръпка”. Какво ще кажете? Всъщност усещането за любов и „тръпка” е нещо, което идва отвътре и ако там има погрешни модели, съответно ще изпитваме онова чувство само при сработването на точно тези погрешни модели.

Как да се предпазим, в края на краищата – не можем да избираме родителите си. Това означава ли, че сме обречени, щом се родени в грешното семейство? Отговорът е – достатъчно е да осъзнаем моделите и да ги поддържаме активни в съзнанието си. Особено, когато усетим привличане към някого или когато решим да направим избор дали да създадем връзка / семейство с него.

Няма хора без проблеми. Всеки си има своите особености. Но идеята е да, ако попаднем на хора с очевидни проблеми, да не събуждаме желанието си чрез много любов, грижи и търпение и т.н., да променяме човека. Ако виждайки недостатъка му сме готови да му дадем избора да си го променя или не и ако не го променя, да го приемем такъв какъвто е, то всичко е наред. Ако усетим импулс да променяме, значи е време за анализиране на това ни желание и да разберем дали това не е от „онези връзки”.

Робин Норууд твърди, че човекът отсреща, който има проблем влиза в симбиоза с хората, които са предразположени към съжителство с хора с проблеми. Усещането за безумно влюбване всъщност е „разпознаването” на възможността за въздействие, за нужда от теб. Събирайки се, тези хора започват да играят една игра на жертва и спасител, в която си дават един на друг това, от което имат нужда. Дори външно спасителят да се отчайва и уморява, той всъщност се страхува от момента, в който жертвата наистина ще се спаси, защото след това ролята му става излишна и ако той се преживява единствено с тази роля, означава, че вече няма да има нужда от него като цяло.

Доста объркващо и страшничко. Единственото, което силно ме успокои докато четях книгата е това с осъзнаването. Затова разгледах случая със собственото семейство – направих оглед на моделите и на проблемите и след това “наложих” резултата към избора ми на приятели. Беше много събуждащо преживяване.

Горещо препоръчвам книгата. Издавана е  от издателство Гуторанов и син. В България има много последователи, които я коментират в интернет. Ще се радвам да споделите как ви се е отразила като книга.

Има една статия  с размисли за живота, която може да ни накара да се  спрем и да се замислим, да се вгледаме и да видим, да се усмихнем и да помъдреем. Статията циркулира отдавна из интернет пространството, и из българските сайтове често се приписва на George Carlin, при все че по-вероятно е на Bob Moorehead от 1995. Автора, в случая, едва ли определя значението на статията – смисълът и е това, което има истинско значение. А ето я и самия текст /с благодарности на превелия я на български/:

Парадоксът на нашето време е, че имаме високи сгради, но ниска търпимост, широки магистрали, но тесни възгледи. Харчим повече, но имаме по-малко, купуваме повече, но се радваме на по-малко. Имаме по-големи къщи, но по-малки семейства, повече удобства, но по-малко време. Имаме повече образование, но по-малко разум, повече знания, но по-лоша преценка, имаме повече експерти, но и повече проблеми, повече медицина, но по-малко здраве.

Пием твърде много, пушим твърде много, харчим твърде безотговорно, смеем се твърде малко, шофираме твърде бързо, ядосваме се твърде лесно, лягаме си твърде късно, събуждаме се твърде уморени, четем твърде малко, гледаме твърде много телевизия и се молим твърде рядко. Увеличихме притежанията си, но намалихме ценностите си. Говорим твърде много, обичаме твърде рядко и мразим твърде често.

Знаем как да преживяваме, но не знаем как да живеем. Добавихме години към човешкия живот, но не добавихме живот към годините. Отидохме на луната и се върнахме, но ни е трудно да прекосим улицата и да се запознаем с новия съсед. Покорихме космическите ширини, но не и душевните. Правим по-големи неща, но не и по-добри.

Пречистихме въздуха, но замърсихме душата. Подчинихме атома, но не и предразсъдъците си. Пишем по¬вече, но научаваме по-малко. Планираме по¬вече, но постигаме по-малко. Научихме се да бързаме, но не и да чакаме. Правим нови компютри, които складират повече информация и бълват повече копия от когато и да било, но общуваме все по-малко.

Това е времето на бързото хранене и лошото храносмилане, на големите мъже и дребните души, на лесните печалби и трудните връзки. Времето на по-големи семейни доходи и повече разводи, по-красиви къщи и разбити домове. Времето на кратките пътувания, еднократните памперси и еднократния морал, връзките за една нощ и наднорменото тегло и на хапчетата, които правят всичко – възбуждат ни, успокояват ни, убиват ни. Време, в което има много на витрината, но малко в склада.

Запомнете! Отделете повече време на тези, които обичате, защото те не са с вас завинаги! Кажете блага дума на този, който ви гледа отдолу нагоре с възхищение, защото това малко същество скоро ще порасне и няма да е вече до вас. Горещо прегърнете човека до себе си, защото това е единственото съкровище, което можете да дадете от сърцето си и не струва нито стотинка.

Казвайте „обичам те” на любимите си, но най-вече наистина го мислете. Целувка и прегръдка могат да поправят всяка злина, когато идват от сърцето. Дръжте се за ръце, и ценете моментите, когато сте заедно, защото един ден този човек няма да е до вас. Отделете време да се обичате, намерете време да си говорите и намерете време да споделяте всичко, което имате да си кажете.

Защото животът се измерва не с броя вдишвания, които правим, а с моментите, които спират дъха ни.

smileПонякога трае с дни. Болката е силна и често нямаме желание да говорим, особено с човека, който е допринесъл за това да попаднем в състоянието. Как да се измъкнем?

Основният принцип тук е да осъзнаем емоцията, да я погледнем отстрани. Да се опитаме да изразим състоянието си с думи, защото така пречупваме емоцията през мислите си и я осмисляме. Това автоматически ни извежда от състоянието на “потопен съм в емоцията” и ни дава шанс да въздействаме.  Ние вече сме “отделно” от състоянието си – не се идентифицираме с него, а то е нещо като дреха, която сме облекли.  Тази дреха може да се разгледа, одобри и евентуално промени или дори да се смени с друга.

Как става осмислянето? За хората, които предпочитат да се изразяват писмено може да опишат какво се е случило, как се чувстват и какво според тях е добре да се случи, за да се излезе от състоянието. Аз лично съм го правила и под формата на “писмо до себе си”, а също и като “писмо-обръщение” към човека, който ми е причинил състоянието. Ако повече обичате да говорите (отколкото да пишете), можете да разкажете на някакъв обект (кукла, стол) всичко споменато по-горе, а ако имате приятел или психотерапевт – да говорите на тях. Целта е повече в говоренето ви и чуването на това, което вие самите казвате, а не в получаването на отговор (обратна връзка) от отсрещната страна.

Освен описанието, се стремете към определяне какво е добре да се случи, за да промените ситуацията и как да се застраховате от повторно попадане в подобна ситуция с този човек. Как? Чрез въпроси. Обърнете се към себе си и се попитайте съвсем честно как бихте искали да изглежда ситуацията. Отговорът ще ви даде посоката, в която да промените сегашната ситуация в желаната, а самият път е въпрос на малко креативност. Ако ви е трудно да измислите решение за пътя (начина), помислете какво бихте посъветвали близък човек (изпаднал в абсолютно същата ситуация), който идва при вас да потърси съвет. А ако и това ви затрудни, директно се обърнете към някого (а защо не и към човека, който е станал фактор за цялата тази ситуация.

Накрая, като се почувствате готови с излизането от състоянието на негативната емоция и с формулирането на отговорите на гореспоменатите въпроси – ако искате, може да споделите всичко и със самия човек. Това може да е доста трудно, особено, ако сте били силно наранени, но си заслужава, ако държите на точно този човек – така заздравявате взаимоотношенията си с него, а и сте спокойни, че той съзнателно няма да ви причинени същото отново. Ако държи на вас. В обратният случай отговорът е ясен.