Archive for the ‘Себевладеене’ Category

Научих се да медитирам през далечната 1999 година. Оттогава, на приливи и отливи, съм активна или по-малко, според обстоятелствата и възможностите да отделям време и да се погрижвам за себе си. Добрата новина при медитацията е, че веднъж след като се овладее, остава за цял живот като умение – нещо като карането на колело.

Неотдавна отново възстанових навика да медитирам веднъж дневно, като му намерих място в настоящото си ежедневие си (веднага след друго събитие, което обичайно е повторяемо при мен). И още след първите медитации започнах да “бера плодовете” на тази 20 минутна инвестиция в себе си.

В такива моменти обикновено се чудя “защо въобще нарушавам навика си да медитирам?, а също и “защо хората не медитират при всичките тези блага, които могат да получат от това действие?”

Тук ще споделя за тези блага – ако успеят да ви мотивират да опитате и да се научите, ще се радвам, защото наистина вярвам, че си струва усилието.

И така, какви са ефектите от медитирането:

  • Отпочиване – в деня, в който сте медитирали, след това се спи по-малко през нощта поне с 1 час, т.е. по-бързо се чувстваме “наспани”;
  • Разчупване на мисленето – по време на медитацията, а и след това, започват да ни хрумват идеи, които сякаш “изкачат” от подсъзнателното като често са интересни и нетрадиционни или са подсещащи за нещо, за което сме забравили, или пък пропуснали да видим;
  • Разрешаване на проблеми, събиране на идеи – ако преди медитирането се настроим с въпрос, обикновено до края на медитацията вече са ни хрумнали някакви идеи за разрешаването му;
  • Зареждане с топлина / “енергия” и чувство на спокойствие и благост – състояние, което, ако се полагат съзнателни усилия, може да се поддържа през целия ден след това;
  • Осъществяване на връзка с “вътрешното аз / вътрешния глас” – особено ценно е за интроверти, за които е ключово да остават насаме със себе си и “чуват” своите мисли, а при по-активен живот, това трудно се осигурява.

Това са благата, за които се сещам на първо четене. Ако ми хрумнат още, ще допълвам, но за мен и тези са повече от достатъчно, за да се научим да медитираме и след това да го практикуваме.

Ако се почувствате мотивирани, има много места, където могат да ви покажат как да медитирате. Лично аз се учих в Марков колеж. Там беше прието, че за да се стабилизира умението за медитиране, следва да го практикувате без прекъсване 20 дни сутрин и вечер. След това можете да напипате своето темпо за медитиране. При мен проработиха тези напътствия.

И 15 години по-късно все още съм щастлива, че се научих. Смятам, че медитирането е едно от нещата в живота ми, които наистина са си стрували.

Случвало ли ви се е да попаднете в толкова объркана ситуация, от която не знаете как да се измъкнете – “Имам трудности в общуването с прекия ми ръководител”, “Безработен съм вече половин година” или “Дъщеря ми не иска да учи сериозно”, “Нещастен съм”.

Трудните ситуации са нещо наистина неприятно – карат ни да се чувстваме безпомощни, объркани и най-вече – иска ни се бързо да излезем от тях. Но как?

1-ва стъпка: Формулиране на проблема – чували ли сте, че голям процент от решението на един проблем се съдържа в описанието му? Колкото по-обективно и реалистично “видим” проблема, толкова по-голям е шансът да ни хрумне как да се справим с него.

Често използван подход в такива случаи е “да изнесем” проблема от нашата глава като го споделим с някого – това може да е близък приятел, може да е нашият психотерапевт, кариерен консултант или личностен коуч, или дори случаен непознат. Може също да е въображаем събеседник на когото разказваме ситуацията ни пишейки или записвайки се.

Това споделяне, дори да не е пред професионалист има две много големи предимства:

  • в самия ни опит да разкажем проблема, ние го осмисляме – поглеждаме го отгоре, т.е. поне за малко, не сме потопени в него. Има едно много подходящо сравнение с това какво виждаме – отделните дървета или гората – когато сме в гората, виждаме отделните дървета, а когато излезем от нея, виждаме цялата гора. Това подреждане и поглед отгоре, може да ни доведе до идеи как да се справим с проблема;
  • слушащият, ако е професионалист вероятно съзнателно ще подпомогне изясняването на ситуацията и разкриването на допълнителна гледна точка, както и формулиране на възможни изходи;
  • дори да не е професионалист, човекът отсреща отново може много да е от полза, стига да слуша задълбочено разказа, да задава въпроси и накрая да сподели как му се струва чутото. Важно е все пак да попаднем на човек, който няма да фокусира вниманието си върху допуснати грешки, наши несъвършенства и да ни критикува – този насока на мисълта не е градивна и по-скоро ще ни потисне допълнително, отколкото да ни даде идея как да излезем от затруднението. Затова, внимавайте с избора на слушателите си!

2-ра стъпка: Събиране на идеи за разрешаване на проблема. В голям процент от случаите описанието на проблема (сами или с външна помощ) е достатъчно, за да се оформи идея за разрешаването му. Има случаи, когато въпреки доброто описание, решението не идва. Дори и тогава описанието е отлична база, от която да се тръгне. Това, което може да се добави към тази база, е:

  1. прилагане на техники за креативно мислене към проблема (т.е. да измислим нещо, за което досега не сме се сетили чрез провокиране на нетрадиционното ни мислене);
  2. обръщане към досегашен чужд опит (т.е. да ползваме и приложим нещо, което другите вече са измислили).

Техники за креативно мислене – тук ще спомена три източника, а в следващ пост ще представя и някои конкретни техники:

  • Едуард де Боно, който има много трудове по темата и е допринесъл с формулирането на сериозен набор инструменти за креативно мислене. “Шестте мислещи шапки” е само един от тях;
  • Друго име е Хари Алдер, който в книгата си “НЛП – пътят към съвършенството” представя много силни и различни креативни техники;
  • Третият източник е често споменаваното от мен обучение в Марков колеж. Там два от учебните модули са посветени на мисленето и освен, че се разглеждат споменатите по-горе автори, курсистите се обучават как да си създават свои инструменти за мислене.

Ползване на досегашен чужд опит – според описанието на проблема, можем да установим към кого да се обърнем – технически, емоционален, информационен, финансов, личностен и т.н.

  • Можем да ползваме нашите близки и да потърсим измежду тях хора имали и излезли успешно от подобен проблем;
  • Можем да ползваме ресурса на интернет – безброй форуми и много споделен личен опит можем да намерим там;
  • Можем и да потърсим специалист, който подпомага другите при такъв проблем.

Плюсът от последното е, че специалистите стават свидетели на много и различни казуси, добиват знание за това какво обикновено се случва, какво работи и какво не и т.н. Те биха ни дали не едно решение (както в случая с обръщането към познат), а повече, така че да имаме възможност да изберем най-удачното за нас. Възможен минус на работата със специалист е, че в някои от случаите, те не са имали лично същият проблем и “гледат” на казуса по-теоретично. Това може да се избегне, ако добре се подбере специалистът, от който търсим помощ.

Следва продължение, в което ще преминем през останалите стъпки за излизане от сериозен проблем. До скоро!

съвместен пост с блога на Кареа

Не зная защо се получава и какво го предизвиква, но има едно състояние, в което изпадам понякога. Обикновено го разпознавам като “много нисък жизнен тонус”.

В този пост ще споделя как се справих с последното такова състояние.

За жизнения тонус най-вече съм споменавала в поста “Кой ще се погрижи за умората ни?” (в блога на Кареа), а сега само ще представя най-общо разбирането за понятието, за да можем да го ползваме в размислите по-долу.

Жизненият тонус е нивото на нашата вътрешна енергия, жизненост, сила. За всеки човек тя има обикновен  диапазон, в който се поддържа (едно ниво надолу и нагоре се включва към даденото ниво) – тогава той се  чувства обичайно или както се казва “Благодаря! Добре съм. Всичко ми е наред”. Когато, обаче,  промяната  е с две и повече нива, се отчита чувствително разликата. Особено, ако говорим за спад с две-три нива  надолу.  Стандартно, нивата се разглеждат от 0 до 9, но повече за теорията, свързана с жизнения тонус ще  разкажа в специален пост.

Какво е това състояние, когато сме с две-три и повече нива надолу? Слизаки толкова надолу, ние попадаме в друга група на мислене, поведение и реакция. Сякаш спираме да бъдем ние, а някой – много по-малко позитивен от нас се е заел да ни покаже как живота не струва, хората са ужасни, нищо не върви като хората и всичко на нас ни “виси”.

В това състояние обичайните методи за възстановяване и зареждане с вътрешна сила не работят – най-вече защото сме сменили основната си нагласа – от позитивна в  негативна. Не мога да си представя медитиране с негативна нагласа или взимане на дълга спа-вана с релакс  музика, свещи и всичко останало. Също така наслаждаване на слънце или пък прилагането на мисловни техники за обръщане на състоянието като любимото ми “поне две” (за него съм разказвала в поста “Как да поддържаме щастието?“.

Какво да правим тогава? Тъй като нивото на тонуса е нетипично ниско, ние се чувстваме сериозно не-активни и безволеви. Тук не  говоря толкова за физическа умора, а по-скоро за ментална сила – не ни се мисли, не ни се заема с каквото и  да било. Не ни харесва състоянието ни, но не ни се прави нищо, за да се измъкнем и от това се чувстваме  още по-зле, но пак нищо не правим. Сякаш волята ни я няма.

Ето пресни изводи и препоръки от последното ми такова състояние:

1.И това ще отмине” – Колкото и да ви е “мрачно” и тъпо, оставете една “светла” мисъл да блещука –  “Все някога и това ще отмине” – не забравяйте, че това не сте вие, а само времено и неприятно ваше  състояние.

2. Освободете се от задълженията си за деня, ако имате възможност. Приемете, че това ви състояние е нещо като грип, само че на ментално ниво (или психично, ако ви е по-близък термина). Ако ви е лошо физически, ще отидете да попитате може ли да се приберете, нали? Най-малкото, защото така или иначе няма да сте ефективен в работата. Това е същото, даже е малко по-сериозно, но пък е по-трудно да се докаже. Ако ви се случва достатъчно рядко и принципно сте надежден човек, вероятно ще сте създали високо доверие в хората, за които работите, и ще бъде приета молбата ви. Ако няма как да се откъснете изцяло от задълженията си – ще се наложи да “изтърпите” състоянието си в пълната му “прелест”. В моя случай (майчинство с близнаци), нямаше как да избягам от ежедневните си задължения, но успях в рамките на следобедния сън, да се възстановя. Така че, ако не можете изцяло, поне потърсете “времева дупка”, в която да не отговаряте за нищо и никой. В противен случай, ще можете да се погрижите за себе си едва в края на деня, а това означава цял ден в неприятното състояние – доста изтощаващо за вас и опасно за взаимоотношенията ви.

3. Ограничете контактите с близките хора до нула – особено, ако сте интроверт (аз съм интроверт и  знам, че това работи при мен). Тук се включват дори и най-близките, обични и доверени хора. В  обратен случай, рискувате две неща:
1. да натрупате негативни мисли към важните за вас хора като  неусетно събирате причини да им се “дразните” и да се разочаровате от поведението им и
2. има  голяма вероятност да влезете в открит конфликт (поводът няма значение) – вие сте с ниска енергия и  това “щипе” хората около вас – те започват несъзнателно също да ви се дразнят и го изразяват рано  или късно.
Затова, ако ви се случва често, обяснете за това състояние на хората, които са важни за вас и  усетите ли се в него, само им напомняйте, че сте говорили вече с тях. Ако не сте имали такъв  предварителен разговор, извинете се с нещо от типа на “зле ми е/лошо ми е; не съм в настроение; не  се чувствам добре – надявам се да ми мине до няколко часа”. Такова едно предупреждение, би  следвало да свърши работа и да задържи на разстояние човека до вас. Ако не успее, за съжаление има  риск от влошаване на отношенията ви, но добрата новина е, че обикновено всичко е възвратимо и  може след като отмине състоянието ви, да обясните и оправите кашата. Този пост не засяга случаите  на крайни неморални действия като посегателства към другите.

4. Усамотете се (със сигурност важи за интроверти) – това означава да отидете някъде, където се  чувствате сигурни и спокойни, няма опасност да ви обезпокоят или някой да има претенции към вас.  Аз лично затъмнявам една стая и се затварям в нея, но си мисля, че един екстроверт може би ще  предпочете да отиде някъде сред природа и слънце.

5. “Позволете” си неща, от които обикновено се ограничавате. Не се притискайте да правите нищо. Веднага ще дам пример – на мен ми се доигра на електронна игра, на която обикновено  играя, ако не ми се спи и съм уморена да чета. Тук ми се ще да обърна внимание на един вероятен капан при този съвет – използването на въздействащи средства като алкохол или наркотични вещества  (и дори шоколада) вероятно ще ви отпусне и ще премахне чувството, че не се чувствате добре. Но  няма да ви върне вътрешната воля, ще повиши тонуса ви съвсем за малко (два-три часа) и най-вече –  има опасност да се “приеме” от вас като вярното лекарство за тези състояние и да се пристрастите към  него. Така че – правете нещо, което ви е приятно, но няма силата на пристрастяване.

6. Отдайте се изцяло на нищо-правенето толкова, колкото има нужда (защото неща като играенето на  игра не може да се приеме за особено голямо нещо-правене) – не си казвайте сега ще играя един час,  например. Оставете се на течението и вижте какво ще се случи. При мен още след 10-тата минута се  появи чувството на леко и приятно вътрешно затопляне – сякаш пресъхналата река, започва леко да си  тече отново и немислейки за нищо, просто играейки, започнах да се чувствам пак себе си – с  идеалистичната си и позитивна нагласа.

7. Използвайте лекото повишаване в тонуса и се доизкачете на вашето ниво – с дейности, като играта на  електронна игра може да се повиши леко тонуса, но не и да се качи две-три нива, за да ви върне до  обичайното ви състояние на жизненост. Затова, след като се усетите малко по-добре, изберете си  някое от вашите средства за зареждане с вътрешна енергия,  което сте сигурни, че работи при вас. В моя случай, използвах писането на пост като такова средство и  така докато написах този текст постепенно се приближих до моето си ниво на жизненост. Разбира се,  нощния сън ще ви отдели съвсем от дестабилизираното ви състояние, затова до края на деня бъдете  по-внимателни и по-щадящи към себе си, а от следващата сутрин всичко ще е както обикновено.

Дано, ако ви се случва въобще това състояние, да е пренебрежимо рядко. Много ще се радвам, ако съм  помогнала с някоя идея, за да излизате безболезнено и с минимални последици от него.

А ако откриете друг начин как да се измъквате – ще се радвам да споделите – така ще превърнете вашето  “нищо-правене” в полезност за другите.

В поста “Да си щастлив е действие” говорих за идеята да се разглежда щастието в два различни аспекта:

1. изпитване на щастие и
2. бъдене щастлив.

Първото е онова състояние на силни емоции като приповдигнатост, еуфория, ентусиазъм и т.н., което за съжаление трае относително кратко.
Второто, е по-постоянно състояние, което се характеризира със спокойствие, доволство, блаженство, душевен мир, самоувереност.

В този пост ще споделя няколко идеи, които ползвам и прилагам, за да поддържам “бъденето” щастлива:

Правилото “Поне две” – любим инструмент за смяна на нагласата. Разбрах за него в Марков колеж. Работи за промяна на всякакво отношение и нагласа, както и в случаите, в които се усетя нещастна, изчерпана, обезверена и всякакви други некрасиви състояния, за които можете да се досетите. Как точно работи? Търся на момента поне две основания да съм щастлива тук и сега в тази минута от живота си. И става наистина – в момента, в който си ги изброя, усещам, че се чувствам по друг начин – по-спокойна, по-малко подтисната, повече щастлива. Ако започнете да го прилагате системно, след време толкова ще задобреете, че в момента, в който си кажете, че ще прилагате правилото – за стотни ще намирате причини да обърнете отношението си към живота и да защастливите състоянието си.

Преглед на постигнатото – това са онези моменти с “потупване по рамото”. Аз лично го правя поне веднъж в годината. В миналото го правех по два пъти годишно – преди рождения ден (обикновено, когато съм на почивка) и около Нова година. В книгата “Бог пътува винаги инкогнито” се препоръчва да се прави всеки ден преди лягане. Според мен, можете да го опитате и, ако ви допадне, да го ползвате винаги когато се почуствате подтиснати и по-малко щастливи.

Преживяване на бъдещето – това е упражнение, при което си представям, че вече съм там – виждам, доизграждам, измислям детайли. Да предвкусвам щастието, което ще ме завладее тогава. Ако отново ползвам примера с храненето, това е като да се настройвате за любимата торта (или каквото е вашето най-изкушаващо ви ястие). Веднага се появява блаженно изражение на лицето, нали? И ни става едно хубаво…

Превръщане на проблема в задача (план) – вместо да се чудя защо и от къде ми се случило и защо точно на мен, се опитвам директно да си задам въпроса какво следва да се направи, за да оправя проблема и в главата ми да се “запечати” задачката, а не самия проблем.

Вие как приемате “малките камъни”, които се случват “тук и сега”? В края на крайщата, няма такова нещо като безпроблемен живот. Все нещо се случва – паспортът ни е с изтекъл срок, хванали сме настинка, детето отказва да се храни достатъчно и т.н. Замисляли ли сте се какво за вас са тези “нещастия” – дали са нещо, което следва да се “оправи”, за да продължите напред или поредното доказателство, че животът е “гаден” и само на вас ви се струпват нещастията.

Помня, че когато бях дете (това беше миналия век) – когато нещо не беше наред, усилията не се насочваха към това да се търси решение, за да се излезе бързо от него, а първо се търсеше виновника (прилагаше се наказание), след това следваше самосъжалението, че ни се е случило точно на нас и накрая… ами накрая най-често нищо не се правеше за поправяне на проблема…

Справяне с депресията – когато сме в депресия е трудно да сме щастливи. На мен какво ми помага – една мъдрост, на която ме научиха в Марков колеж – казвам си “И това ще отмине”, след това се отдавам на депресията изцяло, без да се боря с нея или да я отричам. В момента я имам по два-три пъти в годината за по един ден.

Заснемане на моментите, в които се усещам щастлива (снимки или филмчета). Така се запазва част от енергията и като ги разглеждам, отново усещам мъничко от “онова състояние”.

Създаване на условия за щастливи моменти – вместо да седия пред телевизора в почивен ден, излизамна разходка, отивам на планина, до реката, из града, на мини екскурзия до интересно село. Стремя се да си правя “приключения” с близките и важни за мен хора. И пак… снимам.

Грижа “за себе си” – физически (болести, умора, лоша храна, вредни вещества), емоционално (подтиснатост, депресия, скандали с близки, гняв, осъждане и т.н.), духовно (мечти, цели, стремежи, идеали). Тук имам предвид превантивната грижа срещу малките и по-големите “камъни”, които може да се изпречат на пътя ми, ако не внимавам и с които може да губя времето и енергията си, вместо да щастливея.

Най-популярният пример – успявате да настинете и така прекарвате отпуската си (или уикенда) в леглото с кутия салфетки и термометър, вместо да сте някъде на приятно за вас място, с хората, с които бихте искали да сте.

Поддържане на мисленето “Другите не са ни длъжни” – това е един начин на мислене, който може много да вгорчи живота ни. Особено е тежко, когато несъзнателно го мислим спрямо близките си. За мен лично беше истинско пробуждане, когато още в началото на съвместния ни живот съпругът ми сподели, че “няма да ме направи щастлива”, защото това зависи изцяло от мен – а може само да бъде условие за това да се почувствам така. Тогава разбрах, че приказките за принцеси и кое ли още не е създало в мен очакването, че като намеря партньора си, той ще се заеме с щастието ми като негов основен приоритет. Веднъж като осъзнах това, което ми каза, установих, как автоматично поех сама отговорността за вътрешното ми състояние на щастие – очакванията, изискванията, осъжданията – всичко това се обезсмисля и остава само да се радваме на живота ни заедно с партньора.

Ще дам още един пример, защото ми се струва, че това е едно от най-важните условия за щастливеенето ни. Моята фризьорка веднъж ми сподели как постъпила с дъщеря си, която след първите посещения на детска градина, показвала колко е нещастна и как не й харесва там. Казала й, че така или иначе ще ходи на детска градина, но тя ще си избере как ще си изкарва докато е там – дали ще й е хубаво или ще й бъде нещастно. След този разговор, детето започнало да споделя все по-приятни преживявания от градината. Ако животът ни е една детска градина, то ние решаваме как ще го изживеем – търсейки и бидейки щастливи или оплаквайки се и оставайки си нещастни.

И така, в заключение ще кажа отново, че щастието е състояние и според мен е добре да се научим да полагаме усилие в това да го поддържаме като го пробуждаме, като си напомняме, че е част от живота ни тук и сега, а не само от бъдещето ни и като не забравяме, че да бъдем щастливи зависи само от нас – и също както нивото ни на енергия и жизнен тонус, то е наша лична отговорност.

Хубави думи и пожелания, нали? Е, хайде сега и да се задействаме…

съвместна публикация с блога на Кареа

Дом (Home) е филм за Земята, за хората и за бъдещето, към което вървим: http://www.youtube.com/watch?v=jqxENMKaeCU&feature=watch-now-button&wide=1

Ето част от официалното му представяне:
“Филмът Дом представя много от чудесата на планетата Земя погледнати от въздуха. По този начин ни се предоставя уникалната възможност да станем свидетели на променящата се среда около нас от напълно нова позиция. За нашите 200 000 години на Земята, човечеството непоправимо нарушава деликатния баланс на майката природа. Редица екперти твърдят, че имаме по-малко от десет години, за да променим нашите модели за консумация и да обърнем тенденцията, преди вредите да са станали необратими. Създаден да вдъхнови действие и насърчи сериозна дискусия, филмът Дом представя перспективата,  че ако не действаме рискуваме скоро да загубим единствения дом, който можем изобщо да имаме.

…Международно признатият фотограф Ян Артус-Бетранд (Yann Arthus-Bertrand) реализира своя режисьорски кино-дебют с този  документален филм за околната среда, продуциран от Люк Бесон (Luc Besson) и разказан от Глен Клоус (Glenn Close). Заснемането на филма е извършено в 54 страни, в 120 различни локации  за 217 дни.”

Освен посланието на филма,  можете да се насладите на величествените гледки и замайващи ефекти.  Подбраната музика е също внушителна и въздействаща. Филмът е без превод на български, но дикцията на водещата е много лек за разбиране. И така, настанете се удобно, осигурете си един час и половина и можете да потеглите към света  такъв, какъвто е през очите на Люк Бесон. Приятно гледане!

Вече съвсем ще се издам, че това е една от любимите ми теми ;)

Досега ми хрумваха различни идеи за това какво може да е причината да искаме да живеем. Сега се замислям дали вместо да се търси един отговор на въпроса за живеенето, не е добра идея да говорим за различни отговори според различните хора? Общото между отделните групи хора може да е процесът на удовлетворяване на индивидуалните потребности, а разликата е в това към удовлетворяването на кои потребности се насочват основно в живота си хората от съответната група.

Потребностите, както знаем, са различни (както и хората). Маслоу преди цял век е дал една все така работеща класификация – физически нужди, сигурност, принадлежност (и продължение на рода), себеизява и петата – цялостна реализация. Като се замисля за всяка от тях може да се открият “фенове”. Какво имам предвид – всички ние се храним, спим, реализираме се, но за различните хора, различни аспекти носят най-силно усещане за удовлетворение и затова животът им се “завърта” около дадената потребност – оттук техните избори, цели, желания и решения. Пример – всички сме срещали (а може и да разпознаем в себе си) хора-гастрономи; хора, които обичат алкохола; други, които обожават да пушат. Вероятно познавате също хора, които се стремят основно и към други удоволствия като секса, също хора, които приемат за най-ключовото в живота им дрехите, грижата за външния вид, материалните облаги; хора посветени на спорта, на телевизията, на хазарта. Списъкът е безкраен и може да изведат интересни класификации. Познавам лично хора, които са се фокусирали върху връзката си, семейството, децата. Такива,  за които най-важно е изграждането на сигурност и предпазването. Пример може да се даде и с потребности като себеизява и цялостна реализация. Вероятно познавате хора, които са се фокусирали основно върху търсене и реализиране на възможности да се изявят, да се реализират или да оставят следа.

Като казах “фокусирали основно” се сетих за една схема, която Стивън Кови дава в книгата си “Седемте навика на високоефективните хора”, за да покаже различните хора, според основния фокус и приоритет в живота им. Той изброява 10 области като говори за центриране върху: работата; парите; брачния партьор; семейството; притежаването; удоволствието; приятеля или врага; църквата; собствената личност; вътрешните принципи и ценности. Неговото послание за личностен стабилитет е постигането на центриране върху личните принципи и ценности с идеята, че всичко останало е или външно, или променящо се извън нашия контрол, докато принципите и ценностите са нещо, което лично избираме дали, кога и към какво да променяме. Струва си човек да се замисли какво поддържа стабилността в живота му, но за това си оставям възможността да си говорим някой друг път.

Да се върнем на въпроса – “Защо искаме да живеем?” Ще се опитам да обобщя дотук идеята си от днешните размисли – възможно е всеки от нас да има своята вътрешна причина да иска да живее, която независимо от конкретиката, на принципно ниво да е въпрос на някаква нужда и стремеж за удовлетворяването й. С други думи, всички ние искаме да живеем, за да имаме възможност еднократно или непрекъснато да удовлетворяваме това, което е нашия истински основен фокус и приоритет, най-харесваното от нас, най-ценното ни, това, което ни носи усещане за изпълване, доволство, щастие. Да, май това звучи доста ключово – щастието, а също попадането в състояние на щастие. Ето върху това си струва да се порасъждава. Дали усещането е еднакво при всички хора? Как ли е при другите? Ще се опитам да опиша и да разкажа за моето преживяване на това състояние съвсем скоро.

А сега, време е за разходка :)

Преди година разказах в няколко поста за това какво за мен е личната мисия, какви видове има, как се създава, как да се настроим за формулирането й, как да изведем основните си житейски цели след като вече имаме мисия.

Време е да продължим напред. Имаме мисия и основни житейски цели. Следващата стъпка е да формулираме по-конкретните си цели.

Отделните конкретни цели може да разгледаме като формулирани детайлни намерения, чрез които можем да постигнем дадената основна житейска цел. В повечето случаи те са достатъчно системни, така че да ги разглеждаме като отделни проекти. Ще използвам същия пример от предишните постове за мисията. Моята мисия е “да помагам на хората да откриват тяхната най-добра реализация”. Една от основните ми житейски цели е “да извършвам кариерно консултиране”. За да предоставям услугата кариерно консултиране следва да съществува организация за кариерно консултиране, затова си поставям за по-конкретна цел 1. създаването, развитието и утвърждаването на фирма Кареа. Ако искам в цялата страна да има възможност за индивидуално кариерно консултиране, следва да предам този бизнес на хора от цялата страна, т.е. друга по-конкретна моя цел би могло да бъде 2. подготвянето и реализирането на франчайз или друга алтернативна система за мултиплицирането на развитата вече кариерна практика и опит. А за да може да достигнат усилията ми до всеки човек, който има нужда моите мисли и опит, следва да планирам 3. написването на книга/и за кариерата и реализацията, което би било още една по-конкретна цел, също 4. създаването и поддържането на блог за кариерно консултиране.

След като вече сме формулирали конкретните си цели, може да се вгледаме в тях и да преценим как да ги разположим във времето и една спрямо друга. В моя случай е повече от ясно, че е добре да започна с кариерната практика и създаването на фирма, през която да предоставям консултирането. Едва след това мога да мисля за обобщение на натрупан опит и предаването му на други кариерни консултанти или в книги. И четирите посочени цели могат да се разглеждат като отделни проекти, които съдържат отделни стъпки, за да се реализират. Както всеки проект, така и в случая планирането на реализацията изисква да се обмисли от какви ресурси имаме нужда, за да се реализира. Под ресурси разбирам – знание, средства, други хора, финанси, материални ресурси и т.н. Осигуряването на отделните ресурси може да се оформи като отделна стъпка/и (задача/и). След такъв по-обстоен преглед, може да се пристъпи към същинското планиране. Един добър инструмент за планиране може да бъде мрежовия график, друг подходящ инструмент са мисловните карти.

Ползвайки или не някой от инструментите за планиране за отделните цели ще достигнем до по-голяма дълбочина и детайлност по дадената цел. Така може да си направим план за 10-20 години напред, а може и за повече или пък по-малко. Въпрос на избор на хоризонт. За някои хора 3 години вече са много, за други 15 са твърде малко. При разполагането на целите във времето е важно да положим началото и/или краят на постигането им и да сведем целите до още по-голяма конкретност, отговаряйки си например на въпроса “за следващата една година по тези цели какво ще постигам”. В случая тази година по целта “създаване, развитие и утвърждаване на фирма Кареа” ще утвърдя организацията и ще разширя екипа й. От това следват задачи и приоритети за годината, които да ми помогнат постигането на целта, която съм си поставила.

В заключение ще кажа, че е изключително важно да не спрем само с извеждането на личната ни мисия. Ако тя остане, без да доведем процеса до основни житейски цели, до по-конкретни цели и подцели, стъпки и задачи, свеждайки решенията си до това какво ще правя през тази година, през това полугодие, през този месец, може да се каже, че мисията ще е свършила не повече от 10% от ролята си и съответно толкова ще е ползата за нас от наличието й. Затова, смело напред и не спирайте преди края! Ако успеете, наградата си заслужава. Знам го от собствен опит.

Иска ми се да споделя за книгата на Хорхе Букай и Силвия Салинас “Да се обичаме с отворени очи”, която по много лек и приятен начин засяга теми свързани с двойката (партньорите) – осъждането, обидата, ревността, разбирането, любовта, обичането, изграждането на връзка и т.н. Книгата си струва да се прочете не толкова заради получаването на готови отговори и насоки по споменатите теми, а заради това, че ни събужда, кара ни да се замислим и самите ние да си дадем сметка за това каква позиция имаме по тези теми, а също и каква позиция бихме искали да имаме.

Ще цитирам един откъс от завършека на книгата, който съдържа много сходни идеи с нашите със SAS по отношение на двойката. Приятно четене!

“… Един от проблемите на демитологизирането, с което сме се заели, е че застрашава всяка културна традиция, основаваща се на схващането, че със сватбата се решава всичко. Всички любовни истории завършват с щастлив край: “Оженили се и заживели щастливо…”. На вниманието на наивните: двойката не е това.
Двойката е нов път и предизвикателство.
С нея нищо не свършва. Тъкмо обратното, всичко започва. Освен едно нещо: илюзията за съвършен живот без проблеми.
Тежко е да се разделим с фантазиите си за това какво би могло да се случи. Отказването от тях е важен акт. Съвършената двойка, за която съм си мечтала от дете, умира с брака, което носи силна болка. А когато си дам сметка, че очакванията ми не са изпълнени, намразвам виновника.
Необходимо е да се науча, че аз съм тази, която трябва да разреши собствения си живот: да открия какво ми харесва, как ще се издържам, как искам да се развличам, какъв смисъл искам да дам на живота си.
Всички тези съществени въпроси са лични: никой не може да ги разреши вместо мен. Това, което мога да очаквам от двойката, е да имам другар по пътя си и в живота, някой, който ме обогатява и на свой ред се обогатява от моето присъствие. Но най-вече някой, който не пречи на житейския ми път.
Това е достатъчно.
Най-лошото от вярванията, които родителите втълпяват и повтарят на децата си, е, че трябва да търсят половинката си. Защо да не се постараем да намерим друг цял човек, вместо да се задоволим с такъв, който е разделен наполовина?
Любовта, за която говорим ние, се гради от цели същества, които се срещат, а не от две половинки, които имат нужда една от друга, за да се почувстват пълноценни.
Когато се нуждая от другия, за да съществувам, връзката се превръща в зависимост. А когато сме зависими, не можем да избираме.
А без избор няма свобода.
А без свобода няма истинска любов.
А без истинска любов може да има бракове, но няма да има двойка.”

В контекста на преобладаващите напоследък размишления, които споделям за осмислянето на живота (поредицата Размисли за живеенето – 1, 2 и 3 част ), ми се иска да представя и един филм, който на научно-популярен език дава информация за нови открития в квантово-механичен аспект и оттам включва много разсъждения как те се отразяват на разбирането ни за нас, общуването, реакциите ни и света като схема. Филмът, освен интервютата с различни учени, развива успоредно и един лек сюжет. Може да се отдели наведнъж час и половина, но може да се гледат по отделно петте части, както са качени във vbox. Има и субтитри на български език. Приятно гледане!

част 1:

част 2:

част 3:

част 4:

част 5:

Дотук в първа и втора част на Размисли за живеенето поставих освен въпроса – “Защо се стремим към това действие – живеенето?”, също и няколко възможни отговора – удовлетворените нужди и потребности,  стремежът и предвкусването, спокойствието, страха, Буда-състоянието на не-желаене на нищо  допълнително (съвършения миг), успокоено Его-то.

Като се замисля, на практика всичко от горното е възможно да бъде обяснено през физиологията ни – емоции и състояния като страх, удовлетворение, радост, болка и др. имат своето изражение в съответни жлези, хормони и т.н. Всички сме чували за хормона на щастието или за адреналина. За миг си помислих, възможно ли е това да е всичко – да правим всичко в живота си заради отделянето на едни хормони? Звучи толкова… нищожно. От друга страна, вероятно наркоманите (онези, крайно пристрастените) точно така възприемат нещата. Те просто взимат “прекия път” и вместо да полагат усилия, които ще ги доведат до усещане за щастие, приемат заместител, който стимулира сходна био-химична реакция.  Но това не е запазена марка само за наркоманите – май не познавам човек, който да не прибягва до шоколада или алкохола, когато е подтиснат.

Спомням си една приказка, която сякаш е точно за случая с “преките пътища” – един преуспял търговец, след дълги години упорит труд за развитие на бизнеса си, решава да се оттегли. Най-накрая дошло време за осъществяването на мечтата му – да отиде на слабо населен остров и да се отдаде на съзерцаване. На острова забелязал един бедняк, който лежал под някакво дърво, като около него се търкаляли много кокосови орехи. Търговецът попитал – “Човече, защо не станеш и не събереш тези кокосови орехи?” – На въпроса “защо да го правя”, бившият търговец отвърнал – “как защо! – за да ги продадеш, да вземеш печалбата, да наемеш помощници и камили, за да събереш още повече и тях да продадеш.“ На следващия въпрос “защо” търговецът отвърнал, че така ще може да натрупа богатство, да го умножава, а един ден да предаде бизнеса на другите и да се отдаде на съзерцание. Тогава беднякът казал – “Но аз и сега това правя.”

Много хубава приказка, но и леко объркваща. Като я чета се замислям и за въпроса “смисъл на живота въобще” – защо сме тук на тази Земя и т.н., но не ми се иска да се отклонявам в тази посока или поне не в този пост. По-скоро ще продължавам да търся какво е онова нещо, което толкова ни задържа към ежедневните потребности и ни прави роби на удовлетворяването им – та ние страдаме или сме щастливи според това доколко сме успели в удовлетворяването. С други думи – получаваме награда или наказание. Това ни стимулира на следващия ден да започнем отново в усилената работа по удовлетворяването.

И все пак – това ли е смисълът на живеенето ни?

Досегашните размисли ме наведоха на идеята, че може би се стремим и харесваме живеенето заради състоянието на удовлетворени нужди, независимо какви са  те – физически, емоционални, интелектуални или духовни. Но дали това точно е в основата на привързаността ни към живота и живеенето?

Сещам се за Mечо Пух, според който, най-сладък е моментът, който предхожда похапването на любимото нещо – меда. Предвкусването, очакването и представата за сладостта. Дали пък не е в това смисъла – стремежът към моментите, в които знаем, че ще удовлетворим желанията си? Възможно ли е да живеем заради това?

Или пък страхът е в основата на всичко. Скоро си говорихме с една приятелка, как усеща страхът като движеща сила в изборите й – страх да не се разочарова, да не я заболи, да не изпита болка от грешката, да не намали самоуважението и увереността, че взима правилни решения, че може да успява. Може пък да е това?

Можем да се опитаме да намерим повтарящото се състояние от трите изброени дотук хипотези: задоволяването, предвкусването и страхът. Бягството от страха ни носи спокойствие. Постигането на удовлетворението също ни носи спокойствие, отпускане, радост. Предвкусването на удоволствието ни носи едно сладко напрежение и доволство, мир (което пак си е спокойствие) и хармония.

Спомням си откъс от една книга „Приказка за Буда”, в която се говореше за състоянието на желаене на нещо и че “Буда състояние” се постига, когато няма нещо, което да желаеш, което да ти липсва. Ти просто “си”. Всичко, от което имаш нужда, е там. Това е свършеният миг (миг на хармония и спокойствие). Но той трае само до възникване на мисълта за следващото нещо, от което имаме нужда, което желаем.

И съвсем нормално – всичко е процес, всичко се променя. Трудно бихме застопорили мига и бихме го превърнали във вечност (от философска гледна точка мига си е безкраен, но не за това иде реч тук). Да се върнем към нашия въпрос. Дали не живеем заради такива мигове? Състоянието на Буда – завършени, пълни, съвършени, напълно удовлетворени, ненуждаещи се от нищо. Това ли е?

Ако въведем понятието Его в размишленията ни, и приемем, че Его-то се грижи за нашите нужди, то постигането на съвършения миг е нещо като успокояване на Его-то, приспиване, признаване и удовлетворяване на всичко, което му се струва потребно, така че да е спокойно, че не сме го пренебрегнали, изоставили, забравили. И какво идва след това. Какво става, ако успокоеното от нас Его пусне временно кормилото?

Това ли всъщност е целта? Ще продължа да си мисля.

Какво всъщност означава живеенето, защо непрекъснато се стремим към него и бягаме от мисълта за края му? Защо се страхуваме за живота си и се плашим от смъртта? Защо толкова го искаме „живота”? Защо така сме привързани към него? Какво толкова ни носи или очакваме да ни носи в бъдеще?

Ето такива въпроси си задавам понякога. Има случаи, в които ми хрумват едни отговори, понякога – други, често оставам само с въпросите. Чудя се има ли единствен отговор или са много, или въобще няма такъв, но пък си струва състоянието, в което изпадаме, когато ни обземат тези въпроси – онова притихнало екзистенциално състояние, в което сякаш сме на ръба на тоталното прозрение на същността на нещата. И понеже много харесвам това състояние, ще споделям размислите си, свързани със смисъла или смислите,  когато ме връхлита.

Защо живеем всъщност? Може би живеем по навик – така или иначе сме се родили, ден след ден –  и си казваме, че ще го изкараме докрай. Може би затова някои религии (със сигурност Християнската) заклеймяват самоубийството, така че, ако сме вярващи, дори да решим, че не си струва усилието да живеем, няма как да си отнемем сами живота. Но с или без религия, на практика, света ни не е пълен със самоубийци – повечето искаме да живеем. Но защо? Какво толкова правим и ни се случва с това живеене?

Ако се замислим, основна част от живота си прекарваме в задоволяване на нужди и потребности – гладен съм, жаден съм, спи ми се, прави ми се друго… ,че да стигнем и до мисли като:  искам да се чувствам обичан, важен, значим, реализиран, богат, спокоен, велик и т.н.

И защо всъщност губим толкова време в това? Нали нито една потребност не трае цял живот след като веднъж е задоволена? Има такива, които ежедневно удовлетворяваме по няколко пъти (както е с храната), има други, които ден след ден удовлетворяваме или търсим техен заместител по всевъзможни пътища (както е с усещането за значимост). Защо тогава го правим? Какво като постигнем удовлетворение (временно)? Това ли е висшата ни цел – полагаме усилие, за да удовлетворим нуждите си и да почувстваме покоя на постигнатото удовлетворение.

А може би е нещо друго?

От много време си задавам въпроси като: Защо има дни в които сме много уморени и слаби? Как успяваме да се вдигнем на крака и на следващия ден да бъдем истински слънчица за себе си и за околните? Защо едни хора винаги са приповдигнати, а други – по-прибрани и дори подтиснати?  Какво ни изпълва със сила и как става това? Можем ли да му влияем? Как?

Няколко години по-късно вече имам позиция по някои от тези въпроси и затова реших  да напиша материал за източниците на сила – онези неща, които ни захранват с още и още енергия, така че да можем да сме на нивото, на което бихме искали.

Ето, започвам.

Но преди това да направя едно уточнение – за мен (а и в този пост) ще приемам, че вътрешната сила (или енергия) е нещо, което е в непрекъснато движение – ние я получаваме или генерираме, а след това я отдаваме – на други хора, в работата си, в другите си занимания и т.н. А на следващия ден  всичко започва отново. Хубавото на това приемане е, че вдъхва спокойствие и увереност, че дори днес да сме се уморили безкрайно много, утрешния ден ние отново ще се заредим с енергия, с която да разполагаме.

Как се генерира енергията? Може да се направи най-общо разделяне на източници на енергия според това къде тя се създава – вън от нас или вътре в нас.

Външни източници:

1. Хората: най-често използвания външен източник е енергията от други хора – това обикновено са  хора с по-голямо ниво на енергия от нас към момента, в който взаимодействаме с тях. Това е важно условие при доброволното отдаване на енергия. Забелязали ли сте, че има случаи, когато след разговор с някого вие сте обнадежден, вдъхновен, приповдигнато ви е? Това е добър сигнал, че сте получили енергия при взаимодействието с дадения човек. Някои хора могат да ни заредят еднократно, защото в момента са с по-висок енергиен статус от нашия, но има и хора, които винаги ни карат да се чувстваме по-добре и ни е хубаво в тяхната компания.  Това може да означава, че принципно поддържат по-високо ниво на енергия и винаги са готови да “отдават”.

Този тип зареждане с енергия има един недостатък – обвързва ни със съответния човек. Ами, ако не можем да го видим точно днес? Ами, ако точно днес той е с нисък тонус? Трудно се разчита на нещо, което е външно и не зависи от нас.

За взаимодействието между хората на ниво обмяна на енергия се говори в книгата Селестинското пророчество. Там се разглеждат и малко по-негативните модели (на недоброволно отдаване на енергия), към които сме склонни да се пристрастяваме, за да получаваме желаното ниво на енергия от един или друг човек.

2. Средата: Вторият външен източник е средата – забеляза ли ли сте какво може да направи една разходка в планината? Само след един час някак ни става по-леко, по-живо. И в ежедневието (в града) има места / помещения, в които като влезем ни е хубаво, харесват ни, чувстваме се добре.

Тук мога да изброя факторите, които се свързват с по-висок заряд на енергия на средата: чист въздух, хармонични звуци, хармонични цветове, слънчева светлина, природа (зеленина), определени аромати, естетични гледки. Съобразявайки тези фактори можем да направим дома си източник на енергия за нас – каквато е и една от ролите му – място, където почиваме и се зареждаме с нови сили. Повече за  това как да  поддържаме висока енергията на дома ни ще говорим в статии от категорията Домът.

Стимулирането на отделните сетива също е добър подход – определени аромати, цветове, звуци (мелодии), температури, обливането с вода и т.н. Тук се сещам и за паленето на ароматни клечици или свещи, взирането в запалена камина или огън на открито.

3. Консумирането: Друг източник на енергия са храната и напитките, които поглъщаме. Шоколадът е всепризнат като такъв стимулант, също енергийните напитки, кафето, чая, лютото. Всички те задействат по химичен път процеси вътре в нас, при които се отделя енергия. Тук спадат и стимулантите – кофеин, никотин, алкохол.

Вътрешните източници:

1. Физическо ниво. На това ниво може да разделим подходите за зареждане на два типа – чрез движения или покой.

Познатият на всички ни метод за презареждане чрез покой е сънят. Освен него, към методите за зареждане чрез покой спадат медитацията (все още слабо позната в по-западната цивилизация), също дихателните упражнения, масажът.

Пример за зареждане чрез движение могат да бъдат танците, игрите,  спорта. Всички те са отличен източник, въпреки генерираната физическа умора. Чували сте хората да казват – спортувам заради тонуса?

2. Емоционално ниво – на това ниво източник на силата може да бъдат изпитването на определени емоции – радостта, надеждата, ентусиазмът, щастието, обичането / влюбването, вярата. Известно е, че различните емоции стимулират отделянето от тялото ни на различни секрети. Хормонът на щастието е познат на всички ни.

Друг популярен източник на енергия е адреналинът. Принципът при него е при повишаването на нивото му,  да се предизвика рязко освобождаване на запаси на тялото, които ни осигуряват енергия.  Адреналинът може да се повиши от вълнуващи позитивни изживявания като влюбването или скачането с бънджи (луна-парка също може да свърши работа). Но може да се стимулира и от негативни състояния и емоции. За съжаление това е довело до някои негативни емоции да се превърнат в естествен източник при някои хора – например гневът, омразата, страхът.

3. Интелектуално ниво – тук се има предвид мисленето на определени мисли. Чували сте за утвържденията и позитивните изрази? В тази област се направи много напоследък. Дори твърде силно фокусът се обърна върху това как с определени мисли, които специално си налагаме да предизвикаме определени състояния, които да ни доведат до зареждане със сила.

4. Едно по-дълбоко ниво или дългосрочните източници – Повечето от споменатите до момента източници се отнасят към въздействие на моментното ни ниво на енергия. Има и такива, които влияят на нивото ни като цяло. Срещали сте сигурно хора, които са по-силни, по-упорити, по-вдъхновени от останалите. Какво ги прави такива?

Ще поразсъждаваме повече по този въпрос в следващ пост.

А дотогава – зареждайте се!

В предишния пост разказах за двата вида шофьори и нарекох единия тип взаимодействащи шофьори – тези, които се възприемат като част от системата на движение и се стремят, вписвайки се и непречейки на останалите, да постигнат своите цели и нужди.

В този пост ще отворя темата за това какво правим и можем да правим, за да постигаме нашите нужди без да пречим на другите.

Най-основните принципи, които мога да изведа, са каквото и да вършим, докато участваме в движението:

  • Да информираме;
  • Да подпомагаме;
  • Да зачитаме;
  • Да благодарим.

Как можем да поддържаме принципа “Да информираме”?

Най-общо – да използваме знаци, които могат да бъдат разбрани и навреме да ги подаваме. Навреме да подаваме информация когато решим да променим нещо в движението си на пътя (напр. завиваме, рязко намаляваме или решаваме да спрем). Често ми се е случвало каращ пред мен човек, изведнъж започва да намаля, влиза в завоя и чак тогава дава мигач. Въпросът е кой ли има нужда от този мигач, след като вече всички сме установили, че завива.

Да поговорим за знаците и кога кой се прилага.

Приемайки, че като част от системата за движение ние общуваме с другите коли, ще гледаме на мигача като средство да покажем на тези зад нас какво е намерението ни, да стане ясно защо ще намалим и да оставим на шофьора отзад свободата на избора да реши какво да предприеме още преди да сме завили. А ако гледаме на мигачът като досадно изискване на КАТ, което шофьорите трябва да спазват (неясно защо), то е нормално да даваме мигач след като сме завили, а дори и понякога да пропускаме да даваме мигач.

Подобен е случаят с аварийките когато колата пред нас решава да паркира и търсейки място за паркиране започва буквално да се „влачи” пред нас. Ако даде аварийки ще знаете какво прави и по-спокойно ще приемете забавянето й, но ако шофьорът не подаде нищо като знак, а изведнъж удари спирачките, за да се прибере в току-що откритото свободно място – това предизвиква неприятни емоции. Отново усещането е, че са ни поставили пред свършен факт. Не са уважили правото ни да знаем навреме, за да изберем свободно какво да предприемем.

Още по-силен е ефектът на аварийките на магистрала или въобще на извънградски път, когато се кара с по-висока скорост. Ако човекът пред вас му се наложи рязко да намали почти до спряло състояние (например задръстване на магистралата, или катастрофа на пътя, или мъгла, поледица и т.н.) и пусне аварийките, това от една страна ще е застраховка, че колата отзад няма да го удари, ако не успее навреме да усети рязкото намаляне, а от друга е удобство за шофьора отзад, който навреме вижда, че има някакъв проблем и спокойно намаля скоростта. Пък и някак е приятно – човекът отпред иска да ни предупреди, да се погрижи за нашата безопасност (като част от цялата безопасност на пътя, разбира се, но пак е приятно).

Когато карате в гъста мъгла, аварийките вършат също отлична работа за предупреждаване на колите отзад и отпред къде точно сте и с каква скорост се движите.

При готовност да помогнете на човека отзад, който иска да ви изпревари, добър знак е даването на десен мигач. Друг знак за шофьора отзад би бил, ако се приберем повече към десния край на платното.  От една страна така показваме, че не искаме да изпреварваме (ако пред нас има друго превозно средство), а от друга – улесняваме видимостта на колата отзад, за да направи изпреварването.

Бързото примигване на фаровете е знак за приближаваща опасност за колите, които се движат отсреща. Това може да е възможност за проверка на пътя от представители на КАТ, но може да означава, че има рязко стеснение или друго усложнение на пътя, което изисква намаляване на скоростта.

Такова примигване се ползва и като предупреждение към отсрещно каращия автомобил за нарушаване на нашият комфорт (например карал е в нашето платно, изпреварвайки и се е прибрал много в последния момент, с което ни е напрегнал излишно).

При нощно каране също често се ползва примигването на фаровете, но по-бавно, в случаите, когато искаме да подсетим каращия срещу нас, че не е минал на къси светлини и ни пречи на видимостта.

Наскоро ми се случи подаването на един жест с ръка, който ми показа, че карам без запалени фарове – пръстите на дланта се събират в една точка и се разтварят и така неколкократно.

Когато искате да благодарите на пътя на друг автомобил, който идва срещу вас и ви е дал предупреждаващ знак, вдигате едната длан малко над волана, обърната към предното стъкло.

Ако искате да благодарите (или да се извините) на колата зад вас (например ви е пуснала, за да я изпреварите), примигайте два-три пъти с аварийките. Ако шофьорът отзад приеме благодарността (извинението) ви,  ще примига в отговор със светлините.

Клаксонът също играе своята роля – с него можете да привличате вниманието на шофьора,  за да можете да предадете след това желаната информация. В този случай изсвирването е съвсем леко. Дългото изсвирване е израз на недоволство. Често се използва, когато кола караща срещу нас при изпреварване ни е принудила почти да спрем, за да не се блъснем в нея, или когато кола идваща от насрещната посока, изпреварва в завой и се появява ненадейно пред нас, с което ни принуждава да правим резки маневри, за да избегнем сблъсък.

Когато карате в лява лента на магистрала, но пред вас има кола, която не ви е забелязала и кара по-бавно, можете да пуснете дълги-къси-дълги светлини, за да ви забележи в огледалото за обратно виждане и да се прибере в дясната лента докато отминете.

Често ползвам светлините на спирачките като сигнал за колата отзад, за да привлека вниманието на шофьора (особено на дълъг път). Ако се предполага, че няма да намалявам чак толкова скоростта, че да давам аварийки, но очаквам да се наложи сериозно намаляване, няколко пъти леко натискам спирачката.

Сигурна съм, че и вие можете да споделите за някои знаци, които ползвате, за да информирате останалите.  Можете да ги споделите тук. А аз ще продължа да наблюдавам и да разказвам за знаците, които ни помагат да общуваме и взаимодействаме с другите шофьори, разбирайки техните послания и знаейки как да подадем нашите.

Като вървите по улицата, като влезете в голям магазин или като отидете на кино, може само с едно оглеждане да си докажете колко различни са хората – спокойни, напрегнати, меркантилни, идеалисти, подтиснати, романтици, рационалисти, интелектуалци и т.н.

Същото е и с шофьорите на пътя, само че сме свикнали да гледаме колите, а не тези, които са вътре в тях. Затова по-често отчитаме различните коли, но не и различните характери на хората, които ги управляват. И съвсем нормално – никой няма време за взиране, докато кара. Аз също не прекалявам с анализите, но понякога когато съм на дълъг път, си мисля за тези неща.

Стигнала съм до извода, че поведението ни като шофьори отразява много силно характерите ни – ако сме агресивни в живота, вероятно ще сме такива и на пътя. Ако сме отстъпчиви и несигурни – същото ще бъде и с нашето шофиране. Интересното е, че ако не сме добри в общуването (което си е умение, подлежащо на развиване), вероятно и на пътя ще бъдем трудни за разбиране.

Какво имам предвид – има два типа шофьори в отношението си към останалите – 1. такива, които са център на движението, а останалите са там, за да му пречат и 2. шофьори, които разбират движението като система, към която се включват с произтичащите от това отговорности и възможности.

Ще говоря за вторият тип шофьори, защото първите едва ли имат мотивация да научат нещо повече за това как да взаимодействат с другите шофьори на пътя.

В основата на взаимодействието е разбирането Печеля-печелиш. Това е такова мислене и съответно – избор на такива действия, при които се постигат нашите нужди, но и не се пречи на постигането на нуждите на отсрещния, а дори може да се подпомогне. Спомням си нещо, което ми каза инструкторът ми по кормуване – “Каквото и да правиш, внимавай да не пречиш на останалите!”. Това може да се приеме за едно добро обобщение – постигай си своето, но не пречи на другите в постигането на тяхното.

Какви са нашите най-базови нужди, качвайки се в колата – да стигнем от точка А до точка Б; да пристигнем в същото състояние на колата, в което сме тръгнали (т.е. да избегнем произшествия на пътя; да пристигнем в очакваното от нас време (т.е. да не закъснеем излишно, поради задръствания, вкл. произшествия на други коли пред нас). Също – да запазим себе си поне при нивото, на което сме се качили в колата (като вътрешно състояние).

Струва ми се, че почти всички останали шофьори имат тези основни нужди – е, вероятно при някои се добавят и други.

За това какво вече правим и може още да правим, за да постигаме нашите нужди, без да пречим на другите, ще си говорим в следващ пост. А дотогава – аз често го правя докато карам – задавам си въпроса “Преча ли?”.